Без съмнение Хосе Карлос Сомоса е психопат, знам го още от изумителната перфидност на последната му книга – “Стръв”, – но „Клара и сянката” затвърди това ми убеждение. Макар жанрово да са трилъри, и наглед да изглеждат точно от оная комерсиална лавина, която механично залива лавиците на книжарниците (едни и същи имена, едни и същи изтъркани сюжети), книгите на Сомоса са от съвсем различен калибър – дълбоко психологически, в отместена точно колкото е нужно алтернативна реалност, за да бъде поставено човешкото пред изпитание. В тази книга специално човешкото не е просто изпитвано, то е буквално разпнато на кръста на изкуството, което е достигнало пълно тържество над всичко. Изкуството, което побеждава човешкото, откъсва го от същността му, става самостойно по абсурден начин… и страховитото е, че Сомоса го показва по такъв начин, че то изглежда реално и дишащо – и сякаш изненадата е, че нещо подобно още не се е случило (или не е придобило популярност).
В реалността на „Клара и сянката” изкуството се е концентрирало върху човешките тела, те са станали платната, върху които то оживява. Безброй модели работят като платна, представящи картини на новите майстори, а Сомоса ги описва щателно и разточително, просто изникват през очите. Моделите са се отказали от човешкото – те променят телата си, стоят неподвижно в абсурдни пози с часове, спират физиологическите си нужди… и най-важното, усещат се като въплътено изкуство. Класическата живопис, скулптурите – те са отживелица. В този свят изкуството е от живи, незабележимо дишащи хора, които в края на работния ден отмиват боите от себе си и си отиват у дома, за да заемат на следното утро отново отреденото си място в галерията или в дома на човека, който си е откупил за определен период произведението на изкуството.
Пътем с голямото изкуство върви още по-ужасяващата линия на превръщането на хора във вещи, също с художествена стойност – Маси, Лампи, Столове и всичко, което ви хрумне. Те вече не се правят от неодушевени предмети, а представляват хора, боядисани според приумицата на дизайнера, замръзнали в определена поза или движещи се според отредената им задача.
А на дъното са чудовищни инсталации от хора, извършващи всички въобразими и невъобразими действия, дори мокри картини, завършващи със смъртта на моделите – нелегални, но толкова примамливи…
Всъщност не мога да опиша този свят – Сомоса е използвал 600 страници, за да го щрихира бегло, какво остава за едно ревю? Просто свят, който не е толкова различен от нашия, но с една гигантска индустрия в повече – и в тази индустрия човешкото е подчинено на изкуството.
Цялата книга е посветена на този сблъсък – къде свършва едното и къде започва другото; какви жертви са приемливи и докъде може да стигне самобичуването; как да отличиш таланта от садизма; кое е педофилия и извращение и кое – вкус и хедонизъм… Сомоса поставя един след друг въпроси, които, мисля си, един ден ще трябва да намерят отговорите си и в реалния живот, дано бъркам. Чрез някои от героите си отговаря по един начин, чрез други – по друг, като истински майстор той е отстранен от действието си и фактически не насочва нито към едната, нито към другата крайност. Чрез своята героиня Клара той обследва душевността на човек, презрял човешкото, но чрез други от героите си испанецът по неподражаем начин слага юзди на абсурда и задържа здравия разум сред страниците.
„Клара и сянката” за мен има само един проблем и това е нуждата да свърши – и криминалната интрига с чудовището, което избива по зловещ начин живи картини, трябва да намери своята развръзка, която поне за мен бе дразнещо предвидима и не на нивото на дълбочината на романа. Смея да кажа, че този трилър в основата си е теоретичен труд за модерното изкуство и дори футуристичен в уклона му към обезчовечаване на човешките същества, едно нехудожествено произведение с мощен хуманистичен патос, сложено в лъскавата опаковка на продаваема кървава история.
Признавам, „Стръв” ми допадна повече с много по-силния си завършек, но и двете книги имат много общо с поставянето на алтернативни сценарии на човешкото бъдеще – в единия случай с нюансирани театрални маски, способни да влияят директно на подсъзнанието, в другия с извеждането на изкуството до крайности, които погубват души и деформират тела. Но при всички положения Хосе Карлос Сомоса е убийствено добър, един от най-добрите съвременни писатели без съмнение.
Още ревюта има при Tanstaafl, в „love big books and cannot lie“, много негативно и неразбираемо за мен при „Ловците на книги“, но и едно адски интересно в „Блогът на Jam“.
