Когато е замесено сърцето, най-добре е да се говори открито.
Да, филмът, знам. Благодарност, че заради него тази смайваща книга получи шанс за достоен живот и на български – представям си как би се загубила инак най-вероятно. Причудлива мистификация е „Клети създания“ на Алистър Грей, истинско пиршество от ерудиция, на иронични препратки, дори на откровени пладнешки кражби от други автори, които могат същевременно да се класифицират като уважителни заемки и смирени наподобявания – както сами прецените. Това е пачуърк роман, скрепен с много майсторство и фантазия, допълнен и с причудливи шрифтови решения, и с чудни илюстрации от самия автор, извадени сякаш от преважна научна книга от XVIII век, един билдунгс роман като никой друг, и в крайна сметка отдаване на почит на жената като идеал, до който се домогват всички мъже. Сам авторът на едно място ѝ вменява ролята на Клеопатра, на Саломе, на Хубавата Елена (обезателно вижте „Елена от Троя“ на Бетани Хюз), а със своята поетична проза сътворява и чудата история, която вътрешно в себе си сама си противоречи и си опонира, саморазкрива се като измама, преди – човешко, твърде човешко – да ни подмами още веднъж да повярваме в мощта на литературата, дали тихо, дали с вик като на героя на Грей: „Като че ли на тялото му се крепеше една черна, разширяваща се, обрамчена със зъби кухина на фона на аления залез зад него. Когато се понесе крясъкът, сякаш крещеше цялото небе“. Роман, който и крещи, и шепне, и удря, и приласкава, роман за преживяване.
Ти намираш света за ужасяващ, Бел, защото не си била изкривена с подходящото образование, за да се чувстваш добре в него.
Това е история, разделена на две, както един причудлив черно-бял заек, който задава тона на очакването, въвежда като интригуващ фон и дуализма на доктор Джекил и мистър Хайд, но най-вече неизбежната сянка на доктор Франкенщайн и неговото чудовище. Само дето тук ролите са обърнати и чудовището с причудлива физическа структура е геният Богуин Бакстър, който владее тайните на живота и смъртта (и който неустоимо ми напомняше някак на професор Чалънджър, героя на Артър Конан Дойл), онзи, който е въвел неустоимо красивата Бела Бакстър в света и който е едновременно нейн наставник и баща, но и много повече. Бела е оста, около която се върти безспир този роман, не е набеденият за главен герой д-р Арчи Маккандълс, който в един момент ще бъде невинно и погромяващо определен като „суетен дребен хомункулос“, един клетник с амбиции и мечти, които трябва да се смирят при сблъсъка с една истинска стихия. Грей закачливо си играе със стиловете, за да онагледи еволюирането на един ум и на едно сърце, израстването на едно дете, като в началото ни залива с поток на съзнанието от думи, обилие от прилагателни, които се наслагват или сблъскват едно о друго, предавайки мисли, които не са ограничени от никакви окови, а се реят свободно така, като навярно биха се тези на Ева в Райската градина. А след това се появява змията и я изкушава да избягат заедно, уверена в собствената си правота („по същността си чист и невинен, въпреки порочните си деяния – фундаментално почтен под повърхностното лицемерие…“), но след това плаща скъпо за тази си простъпка. Защото Бела е едновременно Лолита, но и Месалина, тя е вечната невинност на Одри Хепбърн, но и сукуба от митологията, едно „прекрасно чудовище“, както я нарича нейният разкайващ се злощастен похитител. И той, и всички други до един в един момент са наречени клети създания, докато бъбривата логорея постепенно се изчиства и извисява дори до подражателство на Шекспир, преди да рухне отново до нашарени с едри драсканици страници.
Алистър Грей потапя изцяло в епохата, която е избрал да избрази и която да окарикатури – странстванията из този доминиран от британците свят, тези островни жители, които „имаме романтични предпочитания към земите на други хора“, които са „като учители на детска площадка, пълна с деца, които не искат да знаят, че съществува училище“, изобщо с много вещина и ведра ирония той създава образа на един сриващ се към своята гибел свят (неслучайно едната част завършва точно в началото на август 2014 г. с напразната надежда, че класовата солидарност ще надделее над националистическия кръвожаден повик). А нейде там сред всички други мъже, които са поставени пред Бела и които се гърчат в опити да я впечатлят („тя разбира какво се крие в дълбините на душата на един мъж веднага щом стисне ръката му“), пък се възправя и един военен с постоянно стремление към смъртта, като събирателен образ на всички тези, които ще завлекат със себе си един невинен, та макар и покварен издъно свят.
Впечатляващо е как Грей поставя криво огледало в самата си книга и я преразказва вкратце от друга гледна точка, самоизобличава се сам какви викториански вдъхновения са изпълвали предните страници („диаболична пародия на историята на моя живот“) и позволява на своята Ева, Елена и прочие да се отрече от своя създател – какво по-човешко от това, какво по-силно доказателство, че доктор Франкенщайн е триумфирал в своето стремление, в своето самоналожено проклятие, в своето изкупление и опрощение към всички, които са го отхвърляли.
А може и нищичко от горното да не е вярно. В „Клети създания“ Алистър Грей създава паноптикум от образи, които крият в себе си други образи и символи, а дори да се чете изцяло повърхностно, насладата е достатъчна – но под повърхността се крият същинските чудовища от онова най-прочуто шотландско езеро. Това е британски роман пар екселанс, който е едновременно почит към викторианския жанров канон, заигравка с вечните теми в литературата, а в крайна сметка и самопародираща се по най-възхитителен начин творба. И сега, няколко седмици след като я прочетох, и след като събрах мислите си за нея, я оценявам още повече. Това е високолитературно забавление – и си личи как самият автор се е забавлявал, докато я е писал, и пак точно това настроение се предава неуловимо към читателя. Дори в най-трагичните и затрогващи моменти в книгата прозира насмешката, че човекът се приема твърде насериозно, а е едно клето създание, което се мъчи да говори сложно за простите неща. Или твърде просто за сложните.
От същите жанрове
