Едва ли ще се изненадате, че в момента, в който видях оригиналната корица на „Книга на тайните“, поисках да я чета – и се радвам, че „Софтпрес“ се заеха да я издадат в тази хубава морска премяна. Дебютният роман на Ерика Суайлър идва с обещание да напомни за един от знаковите романи на последното десетилетие – „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон, но посоката по-скоро е към „Музеят на необикновените неща“ на Алис Хофман: хубав драматичен роман, в който има нелоша доза колорит, в случая свързан с пътуващи циркове и мистериозни самоубийства на жени-русалки на една и съща дата.
Джанис е в грешка – работя в библиотеката от дванайсет години, не от десет. Дванайсет години самотен труд: подреждане, сортиране, сканиране, описване, проучвания, писане на писма, молби за финансиране и кандидатстване за субсидии, реставрация на книги. Станал съм едно с хартията. Всичко това беше мое – дванайсет години, изпълнени със страници и томове. Сега ми остава само една книга.
Библиотекарят Саймън има твърде малко поводи за радост – загубил е родителите си, сестра му е избягала от дома им, къщата на брега се руши, а скоро губи и работата си. Всички тези тегоби сякаш идват от един и същ източник – проклятие над жените в рода му, което той открива сред страниците на стара, силно повредена от вода книга. Втурвайки се да разследва миналото, той постепенно позволява на настоящето да се изплъзне от ръцете му. И едно след друго му се изсипват разкрития, които тотално разрушават устоите на живота му – и в метафоричен, и във физически смисъл.
На втори план Суайлър описва историята на един пътуващ цирк и нямо момче, което търси мястото си в света – и го открива в обятията на момиче, която крие повече тайни от нужното. Разбира се, тази странна двойка е свързани с проблемите, които са налегнали Саймън, и в тяхната съдба се крие предупрежение за това, което го очаква. Тази линия е по-интересна, най-малко заради колорита на пътуващия цирк и проблемите, с които се сблъскват неговите обитатели, честата смяна на ролите, начина, по който залъгват жадуващите мистика в живота си жители на градовете. Тук има и по малко магия около картите, има интересен начин те да бъдат използвани за комуникация, има раждане, живот и смърт, целия цикъл, събран в няколко фургона в непрестанно движение.
„Книга на тайните“ се чете бързо и леко, две хубави любовни линии внасят усещане за лекота, а разкритията, макар и предвидими, добре променят посоката на сюжета и позволяват фабулата да се затегне повече в посока неизбежния край. Допадна ми ролята на мечоопашатите, тези странни твари, които са измамили еволюцията, и които бележат период, в който магията става реалност – определено моментите, в които те обсипват бреговете в своите черупки, приковаваха вниманието ми, има нещо налудничаво в това струпване на членостоноги.
Още две мнения има в „Аз чета“ и в „Жената днес“.
От същия жанр
