Оригинално заглавие: Le Livre des Baltimore, 2015.

Преводач: Красимир Петров

Корица: Мека

Година на изданието: юни 2016 г.

Страници: 464

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

Ozone.bg

  Без заобикалки – „Истината за случая Хари Куебърт“ вдигна летвата доста високо. С нея Жоел Дикер направи много добро впечатление и следващата му книга бе чакана с голямо нетърпение. Дамите (добре де, не само те) със сигурност са оценили жеста на издателство „Колибри“ да го покани за премиерата, която мина успешно снощи. Дикер е хубав мъж, но по-важното е, че наистина умее да пише. „Книга за Балтиморови“ показва това с лекота, но пък е и доказателство, че след толкова силна предна книга става много сложно. И ще има недоволни, мисля си. Но то си е до очакване и до това, което търсиш. За мен Дикер пише чудесна сплав между интригуващ сюжет и много четивен, неподценяващ читателя стил, идеално четиво за разпускане, без да очакваш да четеш швейцарския Франзен например.

 26836349 Мисля си, че основният недостатък на книгата е точно в това, което бе предимство на предната – разказвачът. При това е същият – Маркъс Голдман, който се кахъреше с втория си роман в „Истината за случая Хари Куебърт“. Само че тук Жоел Дикер се е поувлякъл в идеализирането му и в един момент нагарчаше как той, милият, прави всичко от добро за околните, а те го оценяват и му се възхищават, забравят егото си, желанията си, просто искат той да бъде щастлив. Но да не избързвам.

   Изграждайки много по-проста – и да, не чак толкова интригуваща – история, Дикер описва катаклизмите в семейство, разделено на две. Те са Голдман, но заради крамоли в миналото са се разделили на два клона: Балтиморови и Монтклеърови, прозвища, взети от градовете, в които са се заселили. Първите са успешните, за тях е и книгата – богати, уважавани, съвършени във всяко едно отношение. Вторите – не чак толкова, даже хич. И през погледа на малкия Голдман тази разлика придобива чудовищни размери – като всяко егоистично хлапе той цени удоволствията, които парите на Балтиморови осигуряват за него, братовчед му и неговия приятел, който става част от богаташкото семейство. Тримата формират банда, която Дикер описва като излязла от приключенски роман – привързани силно един към друг, готови на всичко, за да запазят приятелството си и да се борят с живота заедно. Нищо по-нормално е и да се влюбят в едно прекрасно момиче. И да стане по-сложно.

30329366  На едно ниво Дикер описва идиличното детство за хлапетата, като единственият проблем е срамът на Маркъс от семейството му. Трескаво той търси нови и нови причини да обича Балтиморови, да мечтае да бъде от тях, да не е Монтклеъров, да не е беден – а и да бъде винаги до своите братовчеди. Второто ниво е в бъдещето, където той е вече реализиран писател, бандата се е разпаднала, чичо му – богаташът – е продавач в супермаркет, а някогашната любов тъкмо се е завърнала в живота му покрай едно скиторещо куче. Като свещ, запалена от двата края, писателят ни доближава до центъра, където е Драмата (да, с главна буква), вододелът между щастливото детство и трагичната зрялост. Там някъде нещо се е счупило жестоко, разрушило е Балтиморовата идилия и е дало възможност на Маркъс да види своето семейство в друга светлина.

   28184745За съжаление тази Драма така и не ми стана интересна, макар че разкритието бе неочаквано. Много повече удоволствие ми достави пространно описаното – пък било то захаросано – детство на хлапетата. Обичам такива романи, не е случайно, че „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън ми е такава слабост, също и „Островът“ и „Скитникът и синовете“ на Александър Секулов. В тази част на книгата страниците просто летяха. Виж, в настоящето всичко бе доста по-тромаво, а любовта на Маркъс с някогашното му юношеско гадже изглеждаше изкуствена.

  Може да се каже, че „Книга за Балтиморови“ е типичният американски роман за разпаднало се семейство, но е написан от швейцарец. Има си идилията, има си драмата. Има си богатите, има си бедните, има си типичните герои и техните проблеми. Дикер обаче някак си не успява да запълни платното достатъчно добре, тия дребни детайли, които примерно Кинг владее толкова добре, като описва Мейн. За мен книгата е приятна, без да блести, може да я броим за опит в една посока, който има среден успех – нито е триумф, нито е провал. И както вече казах, добро четиво за лятото. Но за надскачане на „Истината за случая Хари Куебърт“ се иска доста повече.