Зейди Смит е име, което винаги ме тегли към себе си, макар че така и не се върнах към „NW“, но пък „Бели зъби“ никога не е напускала главата ми – и това няма да случи. Самата концепция на сборника „Книга за другите“ – да се измисли и разкаже един герой, предполага доста голяма авторова свобода в сюжетите, която е използвана смело. Резултатът ме остави със смесени чувства, май в крайна сметка ми допаднаха тези автори, които позволяват щипки хумор да обагрят разказите им. Разбира се, на сборник от различни автори нямам какво да разтягам излишно локуми, по-добре да ви подскажа за какво иде реч в някои от тях:
Започва се с разказ за нов, нечакан живот, и мъж, който много обича думите, но не и делата. Колъм Тойнбин залага на преекспонираната скръб от смъртта на майката, която синът преживява тежко. Александър Хемон разсмива с „Лъжецът“, приятна трактовка на библейския мит за разпъването на Христос. След него Хари Кунзру обрисува колоритния образ на жена, която впримчва целия квартал в личните си драми, защото все някой трябва да я слуша. Адам Търлуел изненадва с екзотичен любовен разказ за двама присадени узбекистанци, които си носят багажа далеч. Джордж Сондърс добре натяга струната на съжалението с едно пале. Миранда Джулай гради чудесен разказ за жена, която получава жадуван телефонен номер, на който така и не се обажда, но възможността да го направи сгрява дните ѝ. Хайди Джулавиц завърта особен и много описателен разказ с рязък и жесток край. Последният разказ на Тоби Лит също ми допадна, воден от гледната точка на чудовище, което „нямаше история, освен ако да бъдеш чудовище не е достатъчна история“.
За мен в целия сборник, очаквано или не, се отличава Дейвид Мичъл („Облакът атлас“, „Хилядите есени на Якоб де Зут“, „Слейд Хаус“) с чудесен трагикомичен разказ за жена, която най-сетне е открила мъжът на живота си и хич няма намерение да го пусне. Много добро впечатление ми направи и Джонатан Сафран Фоер („Да ядеш животни“), който прави показно за къс разказ, в който се вмъква здравият разум на възрастта. Дейв Егърс („Кръгът“) ме изненада с много добра фентъзи история за добри гиганти, които се надигат от хълмовете.
Всъщност сега, като си правя равносметка, виждам, че най-много са ми допаднали точно трима добре познати у нас автори, а тези, които не съм чувал, до голяма степен ме оставиха равнодушен. Ако все пак се дистанцирам от чисто емоционалния ми пиетет към тези автори, си мисля, че това е и комплимент за издателите у нас, които са направили верните избори сред морето от издавани на запад.
„Книга за другите“ е книга за нас, хората. Но при цялото абсурдно милиардно многообразие (а спокойно към живелите някога можем да добавим и фикционалните герои, които често са по-истински от дишащите индивиди) не е възможно да се идентифицираш дори с малка часто от наличните. Лично аз предпочитам сборници около дадена тема, макар че и там при лоша селекция превес взима плявата, която не оставя нищо в читателя.
И няма как да скрия, че според мен оригиналната корица и нейните вариации в останалите издания са много по-интересни и привлекателни от непонятната българска.
Вижте още мнения за книгата в „Аз чета“ и „На по книга, две“.
От същите жанрове
