Първо, искам да благодаря на Елена Павлова, която ме насочи към тази книга, щях да я пропусна, а толкова обичам смислени постапокалиптични романи, които са далеч от приключенско-героично-романтичните тийн поредици. С оглед на тематиката, лесно е да оприлича „Книгата на чаения майстор“ на Еми Итеранта на чаша студена, чиста вода за жадния – толкова различен е този финландски роман от всичко, което съм чел. Все си мислех как от сходна тематика Паоло Бачигалупи е създал жизнен трилър във „Водосрез“, докато Итеранта е сътворила вглъбена и много докосваща лична драма.
Бъдещето, стъпило върху руините на настоящето, но забравило всичко за него, само потопените крайбрежни градове напомнят, че друго е било. И сметищата, от които се изравя какво ли не – но и споменът кое за какво служи вече го няма. Били са войни за вода, били са войни за нефт. Светът е различен. В някогашните северноевропейски територии властват азиатци, които контролират дажбите вода и налагат безмилостни наказания на всеки, който си позволи да си набавя нелегално вода.
Нория е младо, тихо момиче, дъщеря на майстор на чаената церемония, който обслужва военния елит. Не само уменията и традицията обаче правят чая му толкова търсен – той е пазител на таен извор, от който черпи вода за церемониите, а и тогава, когато ограничените месечни дажби от вода с лошо качество свършат. Нория е посветена в тайната, която ѝ тежи все повече, особено след като майка ѝ заминава далеч след тих конфликт в семейството. Еми Итеранта описва двама души, които са много различни – един строг пазител на традицията, който ще направи всичко, за да опази извора за неясното бъдеще, и жена му, която иска отговори и не може да се примири да живее в тиха, горда нищета. И дъщеря им, която не знае по кой път да поеме, но ще ѝ се наложи в един момент – особено след като попада на голяма тайна за миналото, която може да промени всичко.
Чаените майстори вярват, че има времена, когато водата не иска да я намират, понеже знае, че ще попадне в противоестествени за нея окови. Ето защо в пресъхването на един извор може да има цел, срещу която не върви да се бориш. Не всичко на света принадлежи на човека. Чаят и водата не са на чаените майстори – чаените майстори принадлежат на чая и водата. Ние сме пазителите на водата, но преди всичко сме нейни слуги.
Мисля, че ще усетите отгласите от „Дюн“ на Франк Хърбърт със сцените в пещерата със скрития извор. Еми Итеранта е създала една тиха, красива и недраматична история, която аха да прерасне в по-обичаен приключенски роман, и се прекършва. Първо ме жегна разочарование, но после разбрах. Това не е роман за спасението на планетата. А за спасението на хората, която може да дойде само отвъд традицията, в поемането на риск и смелост да се опълчиш на правилата. Авторката милостиво добавя една последна глава, която оставя чувство за утолена жажда. Никак не са случайни номинациите на „Книгата на чаения майстор“ за наградите „Филип К. Дик“, „Артър Кларк“ и други – Итеранта е излязла от шаблона на постапокалиптичната фантастика и много майсторски и докосващо е предала своето послание.
От същите жанрове
