Днес трябваше да пиша за новата книга на “Изток-Запад” и “МАК” –“Химн” на Айн Ранд, но една тъжна находка промени намеренията ми. Утре ще четете как имагинерното колективистично общество смазва индивида. Днес ще ви кажа как реалното общество около нас решава, че книгите са за боклука.
Да, намерих тези три книги върху една кофа за боклук. Наредениедна върху друга, те стояха гротескно стихнали, сякаш нахвърляни трупове един върху друг в общ гроб. Книгите не заслужават да се редят легнали. Те трябва да са изправени една до друга, в стройни редици. Живи.
Дотам ли я докарахме? Знам, че хиляди книги се изхвърлят на вторични суровини за жълти стотинки. Не е водещо желанието за печалба. Просто за мнозина книгите пречат. Те са излишно наследство от предишни поколения. Тези трите сигурно са били заклеймени като “комунистически” според годините им на издаване (1971, 1972, 1983). Но не са – това са три класики, издадени с хубави, твърди корици, без излишна пазарноориентирана шарения по тях.
И трите са по-стари от мен, а две от тях с доста. Не ще да са четени доста, напълно запазени са. Не знам каква е била съдбата им, едва ли ще науча.
Знам едно. Мястото им не е върху кофата за боклук. Нито в нея. Мястото им е в библиотека. И в ръце и пред очи. Ако има ум и сърце, които да ги оценят.
Преди седмица приютихме у дома две изхвърлени кученца, на които не съумяхме да намерим стопани. Сега обаче намерих книги-сирачета, които са попаднали на точното място. При мен, в моята библиотека, която ще стане дом за тях.
Ще ги прочета скоро. Сигурно има причина точно аз да ги намеря.
А този, който ги е изхвърлил… съжалявам те.