Ако нещо е хубаво и универсално признато за такова,
това не е достатъчна причина да не го харесваш.
Обичам книги, в които книгите са фон и основа, препълнили са страниците, катерят се по купове около действащите лица, често влизат в речта или действието, изискват внимание, уважение, героите ги обичат страстно, но усещат и оная сладка горчилка в съзнаването колко зависими си от шепа слепени листа, покрити с мастило, в които други светове като сирени омайно зоват. „Книжарничката на острова“ на Габриел Зевин е точно такава книга, носеща усещания като от любими заглавия като „Сянката на вятъра“ на Сафон, „Градът на сънуващите книги“ на Мьорс, „Енигма“ на Казас Рос, „Писател под наем“, „Приключения с книги“ на Ясен Антов, „Като роман“ на Пенак и други – но и добавя собствена щипка емоция, която на едно ниво може да бъде характеризирана като захаросана и банална, но всъщност точно романтичната наивност придава толкова чар на написаното.
Момичето тежеше поне колкото кашон с 24 книги с твърди корици…
„Книжарничката на острова“ е любовна история за хората, които не крещят към света, които могат да съществуват тихо, кротко, леко встрани от талвега на съвремието, подобно на Стоунър. В случая собственикът на единствената книжарничка на малък остров се е позиционирал доста встрани от световната лудост, потъва бавно в болката по загубата на любимата и нищо сякаш не може да го спаси от плаващите пясъци на самосъжалението, самоунищожителния порив, така характерен за изтънчените умове, и намереното оръжие – алкохола. Оказва се, че за да бъде изваден от унинието, е нужно да загуби нещо – ценно издание на „Тамерлан“ на По – и да открие нещо – малко момиченце, оставено в книжарницата му.
Оказа се, че малките деца мърдат повече от книгите и не са в такава удобна форма.
Ей Джей буквално възкръсва от пепелищата – и романът проследява романтично-забавните му приключения по отглеждането на малката Мая, откриването на любовта с красивата Амелия от издателство „Птеродактил Прес“, включването му в живота на островчето, намирането на смисъл в малките неща, в помощта към околните и всичко останало. Габриел Зевин завързва лека и приятна любовна интрига, добавя щипка криминална завръзка, която с лекота се разрешава в точния момент, развива и леко отнесено напред във времето действие около порасналата Мая и деликатно успява да предаде посланието, че животът продължава, независимо от всичко, от всяка болка, загуба, дори изглеждащите непреодолими. И че да отгледаш едно дете в книжна среда е красиво.
…кориците са доведените червенокоси деца в книгоиздаването. Обвиняваме ги за всичко.
Никак не ми се иска да характеризирам романа като „дамски“, макар че и оформлението, и начинът на написване определено ще се харесат повече на нежния пол, дори и главният герой да е мъж. За мен и Ей Джей, и любимата му останаха малки енигми – при все че бяха постоянно по страниците, не ги усетих поставени в контекста на досегашния им живот (така и не разбрах защо бе нужно екзотичното потекло на Фикри), по-скоро истински живи ги имаше само по протежение на случващото се. Хареса ми как е показана ролята на Ей Джей като книговодител – как умело дава на почти нечетящи това, което ще ги накара да заобичат четенето, а после плавно градира вкуса им. Малката Мая, разбира се, е чаровно малко дяволче и хич няма да отричам, че движейки се уверено към трийсетте, дечурлигата – дали истински или в книга – ме трогват все повече и повече, нормално и неизбежно.
С някои от книжарите беше нужно само да повтори текста на последната корица с бомбастичните описания и възхвали за книгата. Ей Джей не беше от тях. На втората им среща той бе нарекъл текстовете на задната корица „кървавите диаманти на издателския бизнес“.
„Книжарничката на острова“ е предвидима, но грабваща история, която бе истинско удоволствие за запален читател като мен, дори и само заради книжните сравнения, които Зевин прави, малка част от които пръснах в този текст. Книгата е и умерен апел към запазване на простотата в живота, на отрицание на модите в бранша, логично е и срещу електронните четци… но на едно място главният герой уместно казва, че единственото по-лошо място от свят с големи вериги книжарници е свят без големи вериги книжарници. Зевин разтапя сърца и макар това да е видимо нарочно, тази сладникава сантименталност, която иначе би ми загорчала другаде, тук ми хареса и ми достави удоволствие.
С удоволствие отбелязвам и труда на преводачката Паулина Мичева, която щедро е снабдила текста с обяснителни бележки при споменаванията на книги и литературни герои, а такива има доволно – „Книжарничката на острова“ служи чудесно и за набелязване на други четива, например трябваше да видите доволната ми физиономия, когато още на първите страници едно момиче четеше сборник на Алис Мънро, нещо, което ми предстои в идните седмици и чакам с нетърпение.
Вижте и красивия текст на Милена Ташева в „Аз чета“.
