И на кого дължим този прекрасен ад, ако не на вас, учените? Кажете ми, професоре, кога започна цялото това безумие. Кога престанахме да разбираме света?
Гмурване във вселена от гениалност и безумие, това е четенето на „Кога престанахме да разбираме света“ на Бенхамин Лабатут, кратка и въздействаща книга, която привлича неотклонно като черна дупка в гравитационното си поле вниманието до степен да го отведе отвъд хоризонта на събитията и точно там да постулира посланието си – че науката ни е отвела толкова далеч, че сме вече изгубени в гората на съмненията. Или както авторът констатира в края: „математиката променя света ни до степен, че само след двайсетина години просто няма да сме в състояние да разберем какво означава да си човек“, едно малко пророчество, която сякаш възвестява бума на изкуствения интелект от последните години. И все пак книгата се приема за художествена, като Лабатут посочва в своите благодарности, че „обемът на художествена измислица нараства в хода на повествованието“ и не бива всичко по страниците да се приема за чиста монета, но определено може да се научи много за живота и страданията на някои от най-големите умове на миналия век.
Началото на книгата само леко подсказва за бездната, в която предстои да се спуснем. В истории за създаването на синтетичния пигмент пруско синьо или за световното дирене на азот, за да бъдат торени полята на Острова, което включва ограбването на костите на хилядите погребани с фароните роби от пирамидите, ровенето по бойни полета като Аустерлиц, Лайпциг и Ватерло със същата цел, или пък събирането на „черепите на над трийсет милиона бизони, избити в американските прерии“ човек бива отведен към живота на най-противоречивия учен на миналия век, Фриц Хабер, който е в основата на използването на отровни газове по време на Първата световна война (Лабатут констатира и че „най-доброто свидетелство за страха, който вдъхва първото в историята оръжие за масово унищожение, е отказът на всички страни да използват газ през Втората световна война“), един благодетел и злодей без аналог в човешката история, за когото може да се прочете повече в още една изключителна книга, която се родее като подход с тази: „Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията“ на Алекс Капю.
След това авторът ни повежда из окопите на първия глобален световен конфликт, където гениалният Карл Шварцшилд стига до теоретичната обосновка за съществуването на черни дупки, в които физичните закони не важат, а по-късно ще напише примирено: „Дали има нещо, което да е в покой и около което да се гради останалата част от Вселена, или може би няма за какво да се хванем в тази безкрайна верига от движение, в която като че ли е заключено всичко? Помислете само в каква несигурност сме изпаднали, щом човешкото въображение не намира и едно-едничко място, където да пусне котва, и никой камък в света не може да се смята за неподвижен!“ Символично съществуването на черните дупки пък, както пише авторът, е доказана от Робърт Опенхаймер (вижте тук ревюто ми за „Опенхаймер. Американският Прометей“ от Кай Бърд и Мартин Шъруин) и Хартланд Снайдър в статия, излязла по съвпадение точно в деня, в който нацистите нахлуват в Полша и създават различен тип поглъщаща света историческа черна дупка.
Вече съвсем отвъд хоризонта на разбирането ни пък е историята за японеца Шиничи Мачидзуки, който създава нов клон на математиката, за който един друг учен казва: „Всички, залавяли се с това нещо, са все умни хора, но започнат ли да го анализират, изгубват способността си да говорят за него.“ Но това не е история за него – а за Александър Гротеник, друг от великите математици на XX век, размахът на гения на когото се изразява в „няколко тома, общо над двайсет хиляди страници, в които геометрията, теорията на числата, топологията и комплексния анализ са успешно обединени“. Лабатут ни води из неговия драматичен живот, който претърпява не един и два завоя, като в един момент той дори „основава направо в дома си комуна, в която съжителстват скитници, университетски преподаватели, хипита, пацифисти, революционери, крадци, монаси и проститутки“.
И накрая сплитането на животите и изследванията на двама от великите, които окончателно издърпват килимчето изпод краката на илюзията, че светът е понятен и предвидим при наличието на достатъчно информация – Вернер Карл Хайзенберг и Ервин Шрьодингер. Хайзенберг, който на остров Хелиголанд, където след Втората световна война англичаните „струпват всички излишни боеприпаси, торпеда и мини и предизвикват насред острова най-силния неядрен взрив в историята“ измисля своя физика на матриците, която обаче е обречена на забрава, победена от ефективността на работата на Шрьодингер, но който става баща на „принципа на неопределеността, който прави на пух и прах надеждата на всички, повярвали във физиката на Нютон, която обещава ясна като часовник Вселена“. И Шрьодингер и неговият причудлив и объркан като съдбата на прочутата му имагинерна котка живот, сред който се отличава пребиваването му в сантаториум, описанието на престоя в който недвусмислено изглежда като препратка към безвремието на „Вълшебната планина“ на Томас Ман.
Но може би просто актът на наблюдението ни променя трактовката на събитията, нали?
„Кога престанахме да разбираме света“ е книга за прочитане – и след това препрочитане. Концентрирана история на науката през XX век, разголващо до неприличие нахлуване в личния живот на велики учени, които се оказват „просто човеци“ при вглеждане отблизо, умело предаване на сложни идеи и примирението на нормалните умове пред тяхната непонятност – светът се променя необратимо точно след Първата световна война (този епизод е описан чудесно в „Съвременността“ на Пол Джонсън), когато научна експедиция наблюдава слънчево затъмнение и доказва общата теория на относителността на Айнщайн, сам чест герой в тази книга, и постила пътя към горепосочените научни прозрения, които захвърлят в кошчето мечтата за познаваема и разбираема Вселена. А точно век по-късно се намираме на прага на следващата научна революция, без изобщо да сме разбрали и да сме свикнали с тази, в която живеем оттогава – и едно само е сигурно: всичко ще бъде различно и още повече няма да разбираме света и как работи. Но не мисля, че учените имат цялата вина за това – повечето е на политиците, които невежите охотно и злорадо към по-умните от тях избират, за да изразяват глупостта им на глобално ниво с всички последствия от което.
За мен единственият недостатък на книгата е дължината ѝ – телеграфният ѝ стил я прави достъпна, но тези завладяващи истории могат да изпълнят със смисъл много повече хартиено пространство и да впечатляват още по-силно. Скоро ще си взема задължително и другата издадена у нас книга на чилийския писател – „Маниак“.
От същите жанрове
