От няколко години ми се върти в главата да се напише книга за САЩ’94 – колкото и да е тъжно, това е първият и последният момент след Съединението вероятно, в който целият ни народ е бил обединен около нещо и се е радвал от сърце. Хрумна ми да се свържа със спортния журналист Филип Друмчев заради неговата чудесна рубрика в сайта Sportal.bg „От скрина“, куп интересни истории съм чел там, но да ви кажа, след като поговорихме за идеята за книга за онова лудо американско лято, не очаквах наистина да я напише, често се случва да обсъждаме с автори идеи, които по една или друга причина не сработват. Толкова по-изненадан бях, когато един хубав ден Филип ми писа, че е готов, и я изпрати – при това имаше достатъчно време да я подготвим за единствената дата, на която тази книга трябва да се издаде – а именно 17 ноември, годишнината от онзи кинжален изстрел на Емил Костадинов в последната минута на мача на „Парк де Пренс“.
Но в „Господ беше българин“ историята е много по-обширна. Друмчев се връща назад, до декември 1991 г., когато е теглен жребият за квалификационната група, мачовете от която са истинско влакче в лунапарк – възходи и падения се редуват, успехи и скандали, един куп забравени вече драматични моменти и дори една обвинителна реч на Любослав Пенев към журналистите, която за първи път се помества книга – и последвалият бойкот към националния, много си обичаме бойкотите ние, и това не е единственият в този период. Да, лудото лято е много интересно, но за мен дважди по-интересни бяха именно тези мачове преди тях, които правят гола на Костадинов (и двата, де) толкова нужен и безценен. Друмчев ни потапя изцяло в атмосферата на онова време, на сложните промени в спорта у нас, клубните страсти, които влияят пряко на националния отбор, медийните анализи, коментарите и предвижданията на играчи, треньори, журналисти, някои от които са толкова абсурдни и забавни за нас, които знаем какво ще последва, но към времето си националите са били подложени на не по-малка критика от тези в наши дни.
Аз не помня мачовете от тия квалификации, и мачът с Франция не помня – но вече мачовете с Нигерия, Гърция, Аржентиина, Мексико, Германия, Италия и Швеция помня, макар и откъслечно. Филип Друмчев възкресява спомена за тях в детайли, описва подробно атмосферата в съблекалнята и извън нея, коментарите след всеки мач, разкрива някои митове, които още витаят около отбора, но най-вече проследява техния шеметен път към полуфиналите и почти докосването на лелеяния финал, а сетне и триумфалното им завръщане на българска земя и опиянението на един народ.
Силно вярвам, че тази книга трябваше да се напише – и съм безкрайно благодарен, че точно Филип Друмчев се зае с това, неговият перфекционизъм и отдаденост на детайлите бе от изключителна важност при всичкото това отминало време. Благодаря му и че прие идеята да добавим снимки, което не се оказа толкова лесна задача, на два пъти се ровихме в прашни класьори в архива на БТА, а след това часове наред той избира от стотици снимки в архива на Getty най-интересните и по възможност непознати у нас кадри. „Когато Господ беше българин“ ме вълнуваше и при четене като ръкопис, и сетне като финална коректура, тя е една оживяла емоция и спомен, който за поколения българи остава като един от най-свидните. Е, аз като волейболен фен си имам и още няколко подобни, защото и в онзи спорт мечтите ни все около полуфиналите се прекършват, не знам защо все това предпоследно стъпало се оказва непреодолимо, сигурно има нещо в народопсихологията ни – но това е тема на една друга книга.
От същите жанрове
