Симпатичник е Пиер Мейлак (аз му виках Мелмак на шега) и беше приятно да сме щанд срещу щанд по време на панаира през декември. Тогава още не бях чел и думичка от сборника му, макар да знам за него от доста време, първо от преводачката Невена Дишлиева-Кръстева, а после и от дизайнера Живко Петров, когото за първи път виждам да сътворява толкова нежна корица, чак ми стана съвестно как все в някакви фантастики го забивам. Идеята да чета малтийски разкази не ме привличаше особено, признавам, но човек трябва да се доверява на мнението на приятелите си – и те бяха прави. „Когато изпратим деня“ е красив, топъл, човечен сборник, от тия, които оставят една малка, но важна следа след прочитане.
Ще кажа нещо, за което ще отнеса дюдюкания, но сефте. Историите са важни. Те са по-важни от стила, от философията, от вкараните внушения и витиевати размисли. Един разказ е една история и ако тя е интересна, всичко останало може да бъде добавено или изпуснато според мярката на писателя. При Мейлак има истории – и когато те грабват безотказно и те впримчват емоционално, всичко е наред. И за миг не усетих „чуждост“ в разказите му, толкова близки и понятни са, при все че свързвам Малта само с войнствени кръстоносци, любимият ми тип смирени християни.
Сборникът започна с трагикомичния опит на един възрастен човек да се отърве от дъска за гладене, превърнала се в негов личен враг. Вторият разказ вече грабна вниманието ми – за пътешествието на един син, който следва указанията на баща си, за да открие любовницата, при която е бил щастлив и заради която често не е бил у дома. „Гарванът“ пък е пряма любовна история за това колко лесно пламва огъня и как делникът и случайността могат да го потушат в миг. Следващият разказ ме накара да се смея в рейса – описва погребението на една посланичка, чийто живот преживе не е страдал от липса на пикантни моменти.
„Държавен преврат“ бе разказът, който ми допадна най-много, защото съвпадна със спомена за едно интересно видео, което показваше как един самотен, отчаян мъж си прави селфита така, че да симулира активен, щастлив живот. Именно по този начин постъпва и героят на Мейлак, само дето в желанието да докаже на бившата си колко се забавлява, той имитира, че се намира в далечна екзотична държава. Точно тогава обаче там се извършва държавен преврат, и за да е в крак със започнатото, му се налага да вземе участие в него и през социалните мрежи да информира втренченото в него обществено внимание. Нещо, което не е лесно от няколко хиляди километра разстояние.
„Чужденката“ също ми допадна силно с описанието на войната между един ленив епископ и красавица с по-свободни нрави, която държи да се разхожда полугола в къщата си. Предизвикан да наложи своето виждане кое е прилично, свещникът се оказва забъркан в ескалиращ конфликт, от който вярата му не може да го спаси. „Момичето с кубчето на Рубик“ заслужава отбелязване само заради майсторската изненада в края, рядко някой автор успява да ме шашне, но Мейлак успя. „Къщата с наровете“ е находчива любовна история, от която и роман може да се напише, но и така е стегната и изчерпателна. „Последното ти лято, Ейми“ пък ми показа, че Мейлак може да пише и с по-тъмни краски, настръхна ми косата от този разказ, особено след като бях свалил гарда с предния и не очаквах подобно развитие (което доказва и колко важна е подредбата на творбите). Последният разказ, дежурният писателски (всеки автор си има по някой такъв, мисля си), беше по-предвидим от нужното, но все пак приятен за край.
„Когато изпратим деня“ е къс топлина в мразовитата нощ. Мисля си, че сега е идеалното време да бъде четен, когато пролетно-летните дълги дни са още далеч и само се мержелеят на хоризонта – Мейлак обаче ги прави от реални по-реални. Прекрасен писател, благодаря на издателство „ICU“, че го направиха достъпен за българския читател. Имаме нужда и от този тип тиха, кротка проза, която у нас често се заменя с поза 🙂
Още ревюта за книгата, до едно позитивни, има в „На по книга, две“, „Аз чета“, „Под моста“ и при Lammoth.
