Корица: Дамян Дамянов, мека.

Година на изданието: октомври 2018 г.

Страници: 552

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

     Изпитвам истинско смирение в моментите, в които идва Книга в пощата ми. Те не са чести, по веднъж-дваж годишно, но ги разпознавам безпогрешно, някакво шесто чувство развих в живота, отдаден на книгите, и то веднага се събужда. Така бе миналата година, когато отворих мейла на Борислав Скочев, в който ни изпращаше откъс от своя грандиозен десетгодишен труд и който резултира в близо 1000-страничната „Концлагерът „Белене“ 1949-1987″, която буквално преди дни взе и един от призовете на портал „Култура“. Така стана и когато отворих за първи път мейла от Стефан Коспартов, който Захари Карабашлиев ми препрати с бележка да му обърна внимание. Разбира се, бях зает, кога не съм, та само бегло отворих първата страница на енигматично озаглавената творба „Когато капят кестените“ и… онова чувство просто изригна в мен. Защото това писане мислех за изчезнало – плътното, хубавото, литературното, онова от старите майстори, които са мярката за всичко. А в тоя въздълъг ръкопис това писане го имаше живо и истинско. Не се случват често такива неща в нашия бранш, не се.

     Още тогава прочетох веднага книгата – освободих място, зарязах всичко, което четях, просто трябваше да погълна историята и да науча какво носи тя. Подписахме договор със Стефан Коспартов  на мига – този дебютант, който цял живот е писал и е трупал за точно тази книга, набелязахме график, който с малко късмет щеше да позволи книгата да излезе точно по времето, когато капят кестените – и се заехме за работа, особено Ганка Филиповска, която по изключение имаше за задача да работи с автор, чието писане можех да сравня с нейното собствено в „Сонет 130“ и „30 щриха за любовта“. Двама ваятели на словото се заеха да дооформят този роман в диаманта, който знаех, че е.

    „Когато капят кестените“ е роман за едни мрачни десетилетия и стихийното разчистване на тяхната мрачилка за броени месеци. Не че после се отвори ясно небе и чист въздух, продължи и продължава да се просмуква онова време и да трови по своя перфиден и отработен толкова добре начин. На софийския перон малко след Втората световна война спира влак от чужбина, в който се вози Димо Костурков, образован, фин българин, който иска да участва в градежа на новата си родина, отхвърлила монархията и поела по републикански път. Преди часове е срещнал любовта, красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още там, на слизане от влака, ги удря реалността – спътникът на Димо е пребит и арестуван от милиционери, а скоро пред очите му се разиграва целият фарс на демокрацията по Сталинов образец. Димо Костурков е от тези, които няма да се пречупят пред терора и насилието на режима – очакват го години разделение от семейството му, опознаване отвътре на концлагерната система, на вездесъщото Белене, на всички опити човешкото да бъде пречупено, а достойнството – отнето. Десетилетия, които са фокусирали векове страдания в себе си. И опитите после това да бъде наваксано и някак все пак да бъде живян нормален живот – с цялата условност на „нормален“.

   Години по-късно синът на Димо, Никола, расте без баща. Нещо се е случило в миналото и то е белязало живота му. В университета си има проблеми, ръкописите му са отхвърляни, но поне на приятели е случил – и с тях пропиват дните и нощите си под изглеждащата непоклатима система на народната власт. Млади, буйни, иронични към клишетата на режима, готови да се забъркат и в по-сериозни неприятности заради чистото желание да усетят малко свобода, Никола и другите около него са тези, които при падането на режима ще се втурнат да живеят на бързи обороти. Преди да се сблъскат с факта, че власт не се дава, а се взима. Пътем Никола изживява бурната си любов с Адриана, която ще го отведе до тайната за участта на баща му, а около него някои се предават на съблазънта и поемат по царския път към бързото забогатяване в услуга на досегашните властници. Предстоят престъплението и наказанието, отмъщението и погубването на душата след него.

   „Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов е палитра от емоции и наситено действие, което отразява десетилетия от българската история във втората половина на XX век. Едната линия проследява създаването на социалистическата система, укрепването и разцвета ѝ, а другата – нейният крах и дирижираното ѝ преминаване в друго агрегатно състояние. С много вещина и съчувствие Коспартов проследява как са живели жертвите на режима, как са оцелявали, как са умирали или намирали сили да продължат напред. С леката заигравка с магическия реализъм се засилва иронията и присъдата над това грубо, материалистично време, но и се дава простор за малко вълшебство и бягство от непосилната действителност на най-черните дни.

Едни бързаха да регистрират фирми и правеха сметка как да участват в приватизацията, а други подскачаха по площадите. Кой не скача, е червен! Не беше ясно кой е по-щастлив. Но беше ясно кой ще стане по-богат. Тия ще ги управляваме вечно, каза вчера на вечеря Тасев. Те въобще не разбират какво се случва.

   В по-близката до нас линия темпото е осезаемо по-бързо и игриво, започва лековато и забавно, за да започне да се задъхва постепенно в безизходицата около Града на истината, около заканващите се да пламнат като Палах младежи, във всички внезапно избуяли мечти, които просто пропуснаха какво и как всъщност се върши на заден план, където се предаваше властта като кестен от ръка в ръка. Тук е и толкова въздействащата любовна история между Никола и Адриана, но и на другите луди-млади около тях, децата на времето си, които постепенно губят илюзиите си и още повече – губят един друг. Това е времено на големите надежди и големите разочарования, няма място за нищо дребно.

   Със сигурност не съм човекът, който може да намери точното място на „Когато капят кестените“ в българската литература, нито да го анализира в дълбочина – все си мисля, че хем е хубаво човек да е живял тия дни (с цялата условност на „хубаво“), за да го усети наистина, хем се надявам, че с книги като тази и родените след 1989 г. могат все пак да опознаят миналото и да станат неподатливи на лъжливата пропаганда за доброто старо време, която нагло си ровичка из невежите за историята умове. Знам само, че този роман е събитие и е сред най-големите, писан у нас не само в последните години, но и по-рано. Както обичам да казвам, има книги, които ще останат след нас, и те са важните – вярвам силно, че тази е такава. И за мен е привилегия, че имах малък дял в нейното излизане. Времето ще отсъди останалото.