Много е сложно с толкова дълго чакана книга – миксът от зомби-тематика и перото на Йон Айвиде Линдквист, автора на страхотната „Покани ме да вляза“, създаваше очакване за нещо изключително, а това неминуемо поставяше „Когато мъртвите се пробудят“ в неизгодна позиция при всички положения. Хубавото е, че до някаква степен романът ги оправдава – в никой случай това не е безмозъчен екшън с бликаща кръв, писъци, разложени тела и вакханлия от насилие. Точно обратното – Линдквист е написал изтънчена психологическа драма, в която дисекцира систематично предизвикателството пред здравия разум – да видиш починалите си близки живи, но не съвсем.
За разлика от „Z-та световна война“, тук събитията със събудилите се мъртви са ограничени до относително малка площ, възкратък времеви интервал от скорошни починали и непренасяне на състоянието върху живите. Още по-важна отлика и която прави романа на Линквист различен, е некръвожадността на зомбитата. Те са доста пасивни и единственото им желание е да се приберат у дома, за ужас на техните близки. С развитието на книгата авторът поема по още по-интересна пътека – възможността на мислите на хората около тях да им влияят и да ги променят, а още в началото става ясно, че при събиране на повече от живите мъртви на едно място се генерира поле, което прави телепатията възможна – за ужас на всички, които се опитват да се грижат за тях.
През фокуса на няколко отделни съдби и действие, сбрано в едва няколко дни, Линдквист разказва за трагедията на загубата, на надеждата, че най-обичните не са изчезнали завинаги… и осъзнаването, че по-страшно е те да се върнат. Как един мъж може да се помири със смъртта на обичната си жена, как възрастен мъж може да се раздели наново с внука си, а силнорелигиозна старица да си обясни защо нейният старец се завръща… освен ако не е дошло времето на Страшния съд, разбира се. Именно внучката на тази старица е централният образ в романа, тя е прилична на млада версия на Лисбет Саландер от „Милениум“ – арогантна и нахакана, мизантроп до последната фибра.
Нещото, което ме издразни, обаче беше мистично-религиозната нишка в романа, тотално ненужна и създаваща лигаво-романтичен фон на иначе тихият ужас на здравия разум, поставен пред нещо невъзможно. Линдквист се е опитал да направи сплав между класическата християнска доктрина за безсмъртната душа и нужното й спасение чрез Иисус и страховития сблъсък с неокончателността на смъртта – може би по-страшна концепция от страхът от нейната окончателност всъщност.
За мен „Когато мъртвите се пробудят“ просто не е от класата на „Покани ме да вляза“, макар да е интригуваща трактовка на тематиката за живите мъртви – различна както от „Z-та световна война“ на Макс Брукс, така и от „Топли тела“ на Айзък Мериън или „Гробище за домашни любимци“ на Кинг. Дребният шрифт на изданието малко затруднява четенето, но не е голям кахър.