Защо в любовта винаги има повече изпепеляващи трагедии, отколкото цъфтящо щастие?
Стоях си на щанда на издателството на панаира и се чудех откъде ми е познато името Чингиз Айтматов – хем определено не бях чел нищо негово, хем аха-аха да напипам отде го знам. Не се сетих, но пък взех „Когато планините падат“, един киргизки (бивш съветски) писател е приятно разнообразие от всичко друго, което чета в последно време. Когато качих снимка на книгата в „Какво четеш…“, получих силни отзиви за автора, дори го определиха като „техния Вазов“ – определение, с което обаче не мога да се съглася. По простата причина, че за мен той е по-скоро техният Алек Попов, и при двамата има тоя стремителен и увличащ приключенски дух, преплетен със силна и жилеща социална критика.
Именно за „Мисия Туран“ се сещах напрестанно, докато навлизах в двуликата тъжно-забавна история на Айтматов. От една страна, иносказателно той проследява участта на снежен леопард на име Жаабарс, чието славно време е отминало и той е поел към своя заник сред планините Тяншан, отхвърлен от любимата и себеподобните си. От друга, описва сходната участ на Арсен Саманчин, познат и тачен журналист, който е открил любовта в гласа на една жена и за кратко е изпитал цялото щастие на света. Омаян от нея, в него се е родила идеята за вълнуваща опера, която да се основава на трагичната местна легенда за Вечната годеница, която броди из планините и дири своя изгубен любим. Легенда, която още се разказва и почита, а „шаманите бият барабаните и танцуват, като от време на време произнасят нейното и неговото име – привикват ги да се явят при огъня.“ И не е сам в тази си мечта:
Нали самата Айдана шепнешком даде дума, че ще пее във „Вечната годеница“, докато е жива.
Но любимата на Арсен скоро решава друго, подмамена от блясъка на сцената и съблазните на алчен мъж, който е подчинил цялата държава чрез силата на пошлостта и леките забавления. Отхвърленият журналист линее и се унася в мечти за кърваво отмъщение, когато повик от неговото семейство му предоставя възможност да се върне към родната планина, именно там, където Жаабарс също дири изгубеното си място под слънцето. Там, където прехраната се вади трудно, се е появила възможност за голяма печалба – двамина приказно богати арабски принцове искат да ловуват за легендарните барсове, а не всички от местните са съгласни да ги оставят да преследват тяхната най-голяма гордост. И точно когато Арсен неочаквано открива истинската си любов, той се оказва част от коварен план, който ще преобърне всичко.
Ако влюбените са щастливи, няма никакво значение какво се е случвало в предишния им живот. Всичко се анулира и се предава в архива на приключените дела, понеже животът започва отначало, от кота нула…
Някак очаквах „Когато планините падат“ да ме отведе сред екзотична обстановка, но не и сред напълно познати и точно поради тази причина плашещи реалии. В жарката проза на Айтматов видях отгласи и от последната книга на друг от големите ни писатели – „Корабът на сирените“ на Александър Секулов, и в двете кривините на света са подложени на безмилостна дисекция, а силните емоции срещу триумфа на лекото и повърхностното пронизват цялата книга. Редом с тях Айтматов се спира на красивите местни традиции, говори за тенгрианството, а особена емоция събуди в мен описанието на „смяната на душата“ горе в планината, влиянието на височината и промяната на въздуха върху ума и духа на един човек. Като цяло това е една красива приказка с предначертан край, в която един истински властелин на словото е вложил своята тревога за света и посоката, в която е поел.