Потискането, неспособността да казваме Не и неосъзнаването на собствения гняв водят до повишена вероятност от ситуации, в които човек се оказва с неизразени емоции, пренебрегнати нужди и злоупотреба с добрината му. Тези ситуации пораждат стрес, независимо дали го осъзнаваме, и когато се повтарят и множат през годините, могат да доведат до нарушения в хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не характерът сам по себе си, подкопава физиологичния баланс в организма и уврежда имунната защита, с което създава предразположение към заболяване или намалява съпротивителните сили.
Още в началото искам да кажа, че не се наемам да съдя научността на тезите на Габор Мате – посочиха ми, че има критични материали към неговите изводи, които със сигурност заслужават внимание от всеки, който би искал да научи повече. Купих си „Когато тялото казва НЕ: Цената на скрития стрес“ отчасти защото темата ми се стори важна лично за мен, отчасти и защото в последните години присъщият ми скептицизъм леко се смири, имах възможност да работя по няколко книги от сектора на популярната психология и за моя изненада в тях открих ценни и полезни неща. В тази книга конкретно се чувствах раздвоен – имаше много места, които ми се сториха правдиви и основателни, но и някои, които отиваха в твърде езотерична според мен посока, но както казах, не съм в положение да дам категорична оценка кое е стойностно и кое не в думите на автора, ще се опитам обаче да се спра на някои интересни според мен негови постановки.
При хората, свикнали с високи нива на вътрешен стрес още от детска възраст, липсата на стрес предизвиква безпокойство, скука и чувство на безсмислие.
Книгите на Мате са от доста време на българския пазар, към тях има постоянно висок интерес, а сам той пише, че идеята, която е вложил в красноречивото си заглавие, идва от негова статия от далечната 1993 г.. в която написал, че „когато не сме имали шанс да се научим да казваме „Не“, тогава тялото ни може да го каже вместо нас“. И започва да разказва история след история (в един момент стават малко еднообразни, честно казано) на негови пациенти, които не са умеели да казват „не“ и в крайна сметка са се оказвали болни, често доста сериозно. Мате посочва, че „всички в една или друга степен сме склонни да отричаме и да предаваме себе си“, най-често несъзнавано, и за това трябва да се плати цена. Той обяснява по достъпен начин функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези, която е главната ос на стресовия механизъм, като коментира, че „физиологията на стреса разяжда тялото ни не защото е надживяла полезната си функция, а защото ние сме изгубили способността да разчитаме сигналите ѝ.“ Като интересен пример той посочва, че хората, страдащи от миотрофична латерална склероза, са по правило винаги изключително любезни и търси причините за това в сходни преживявания в миналото (емоционални лишения, загуби в детска възраст), които са „отключили“ по някакъв начин болестта. Няма как при тази болест да не се спре и на Стивън Хокинг, като коментира необичайното за заболяването му дълголетие, което е един вид „възнаграждение за несломимата решителност да не позволи на болестта да го надвие…“. И допълва: „Като се има предвид, че болестта руши тялото, но не засяга интелекта, абстрактният мислител е в идеална позиция да живее в ума си„, което за съжаление не се отнася за мнозина други с такава диагноза.
По-късно в книгата Мате обсъжда появата на рак на белите дробове – според него, при все че е ясна причина, тютюнопушенето само по себе си не е достатъчно условие за появата на рак – според него „необходимо е емоционално постискане някак да усили вредните ефекти на дима“. Според него също статистиките ясно сочат, че напрежението на работното място е най-важният фактор за развитие на сърдечни заболявания. Когато говори за двойките, той коментира наличието на споделена тревожност между партньорите, и цитира друг учен, който пише, че е „възможно тревожността на единия човек да се прояви като физически симптом у другия“. В някои от по-крайните си твърдения Мате постулира, че много тежки болести като рак или множествена склероза се явяват „кулминация на отдавна започнали процеси, формирани от взаимоотношенията и биологичния отпечатък по време, за което обикновено нямаме съзнателни спомени“. За него болестта е „изражение на вътрешна дисхармония“, а в края пише, че в книгата си е изложил биопсихосоциален модел на медицината – „според него индивидуалната биология отразява историята на човешкия организъм в контекста на взаимодействието със заобикалящата го среда и постоянния обмен на енергия, в който психологическите и социалните фактори са също тъй важни, както и физическите“.
В крайна сметка „Когато тялото казва НЕ: Цената на скрития стрес“ ме остави със смесени чувства и не съм сигурен, че бих чел други книги на Габор Мате. В стремежа си да критикува разбиранията на модерната медицина (без да я отрича обаче, нека е ясно) той отива в интересни посоки, но сякаш понякога му се иска да повярва в неща, които не могат да бъдат доказани, просто защото звучат добре и подкрепят тезата, че болестите са до голяма степен израз на сдържани или непреработени емоции. Допадна ми обаче как винаги разпитва болните за миналото им, за връзките им с хората около тях, изобщо за всичко важно в живота им, което може да е повлияло на появата на болестта и евентуално ще влияе на процеса на лекуването ѝ, както и идеята за силата на негативното мислене, когато човек си позволява да се види такъв, какъвто е, без да се самозалъгва. Мисля, че за мнозина тази книга би била полезна – най-малкото да погледнат на своите проблеми от нов ъгъл, а няма как да е вредно човек да се замисли за нещата, които таи в себе си, да погледне по-честно към стреса, който се трупа и да намери начин да живее по-спокойно и по-здравословно. И тогава в крайна сметка тази книга – и много други подобни – ще са изпълнили предназначението си.
От същия жанр
