„Кокошият рай“ на Дан Лунгу е шантавелска книга, откъдето и да я погледнеш. Води се хумор и сатира, но под тия две неща има всичко друго, но не и забава. Направих връзка с много други книги от наши автори, в които се описват сходни абсурди, а приликата между румънската и българската действителност е толкова силна, че спокойно забравяш, че четеш чужд автор. Всяка от тия истории спокойно можеше да се е случила тук, дори и свойското, почти интимно отношение към Чаушеско, който носи много прозвища между страниците, прилича на нашенското към Тато, въпреки че аз очаквах да има повече респект и страх.
Една улица с много къщи, безброй слухове и любопитни съседи. Всеки има да разкаже по някоя чудна история, всеки е кукувец сам по себе си, а всяка тайна се превръща в постоянен извор на интерес. Прескачайки между миналото и настоящето, Лунгу обрисува митичното прекрасно минало, което никога не го е имало, но хората си го спомнят, защото, сравнено с мизерното настояще, дори онова там, под диктатурата, изглежда примамливо. Това е история, която може да се случи във всяко село на тоя полуостров, а там, където е кокошият рай, едва ли е хубаво място за хората.
Червеите, които заливат градината на един от жителите, според мен са символ на капиталистическото изобилие, което го има, но е недостъпно, но е неизползваемо за обикновените хора. И ако някога са мислели, че раят е в това да има от всичко по много, сега те откриват, че малкото някога ги е правело по-щастливи. Не можеш да ги съдиш и поучаваш – животите им са затънали в кал, от която измъкване няма.
Промъквайки се през колоритните съдби на героите си, Лунгу не поучава, нито задава посока. Той просто описва едно изпаднало от времето си миниобщество, което никога не е било в крак със съвремието, нито пък има взора да гледа в бъдещето. То има само своето кротко настояще, в което да следиш какво правят околните е забавление, да ги критикуваш е спорт, а да доукрасяваш с нови и нови фантазми фактите с единствената достъпна проява на въображението.
Шантавелска книга, казвам ви. В нея абсурдът на прехода е аналогичен на този у нас – всичко е позволено, щом може да помогне за оцеляването. И следва оскотяване.