Най-сетне глътка свеж въздух. „Колапс“ на Джон Скалзи е доза живителна старомодна фантастика с космически кораби, галактическа експанзия на човечеството, сложни политически отношения между благороднически родове (няма как да не направя паралел с началото на „Дюн“), всеки от които има монопол върху някаква стока, и които са във взаимна зависимост под властта на един от родовете: пръв сред равни.
Този род владее сърцевината на човешката цивилизация, защото се намира в единственото средоточие на Потока – загадъчно поле извън нашата Вселена, което позволява движение с по-висока от тази на светлината скорост. Търговски и военни кораби се носят по неговите вълни извън пространството и времето, уповавайки се в неговата устойчивост и предвидимост, въпреки че два пъти струйки са изчезвали внезапно – веднъж към старата Земя, веднъж към друга система. И те са изчезвали завинаги от хоризонта на човечеството, защото пътуването до тях е ставало невъзможно. И няма как да не направя връзка и с величавата тетралогия на Дан Симънс, започваща с „Хиперион“, и телепорталите, които свързваха световете – и какво се случи, когато трябваше да бъдат изключени.
И тук е дошло времето за толкова голяма промяна, чието начало Скалзи проследява. И тя е свързана с планетата Край, най-отдалечената точка, до която може да се стигне чрез Потока, и единствената планета, на чиято повърхност може да се живее. Навсякъде другаде хората са се окопали в недрата на негостоприемни планети и спътници, изградили са смайващи обиталища в космическото пространство, превърнали са се в различен вид от онзи, който е еволюирал на полумитичната вече Земя. Но не са променили нрава си изобщо – и са все още подчинени на безкрайна алчност и желание за доминиране над останалите.
Човечеството е направило всичко, за да бъде обединено – от митологичното минало системата на взаимозависимост е осигурявала мир с помощта на религиозна система, обвита в мистика. Но това положение е изцяло подчинено на постоянните връзки с Потока – а както е споменато и на задната корица, идва голяма промяна, свързана с него. Скалзи ни въвежда в драматичния сблъсък между два рода, единия властващ, другия стремящ се към властта, и сложните им противоборства. С лекота той гради забавна интрига, която рядко става по-сериозна, личи си, че няма стремление „Колапс“ да остане като някаква вечна класика, а обратното – полага началото на поредица, която забавлява и носи всички прекрасни усещания, които фантастиката от едно време осигуряваше в големи количества. Когато наистина мечтите бяха към звездите, а не тези на идиоти с конспиративно разложени мозъци, които не се срамуват да декларират на висок глас невежеството и глупостта си.
Големият „минус“ на „Колапс“ за мен е дължината му, чете се само за ден, а би ми се искало да продължи много по-дълго. Втората част, The Consuming Fire, е вече излязла, пише се и трета, която се очаква да е финална. Иначе няма как да не припомня и толкова забавната „Червеноризци“, а също и двете също прекрасни космически опери от Скалзи – „Войната на старците“ и „Призрачните бригади“.
