Внушителният труд на Джаред Даймънд „Колапсът. Човешките общества между успеха и провала“ стряска на пръв поглед, но всъщност хартията лъже – текстът е нормалните 700 страници и има още петдесетина бележки. На тази ограничена площ обаче големият учен е успял с размах да опише картини отпреди векове, да ги свърже със съвременните реалности и да изведе на преден план стремителния ни уклон към самоубийство, както преди това изследва из основи раждането на цивилизациите в “Пушки, вируси и стомана”.
Ключовата дума в изследването му е ЕКОЦИД – неволно екологично самоубийство, което се отнася за общества, които сами са причинявали необратими промени в околната си среда, в резултат на които са изчезвали. А тези промени влизат в следните категории:
- – обезлесяване
- – системно разрушаване на околната среда
- – ерозия, салинизация и изчезване на плодородните почви
- – регулацията на водите
- – прекомерният (“хищнически”) лов и риболов
- – внесени отвън животински и растителни видове
- – пренаселеност
- – нарастващи индивидуални потребности
Според Даймънд често последните две водят до първите в една опасна спирала на нарастваща консумация.
В съвремието пък има и четири допълнителни фактора:
- – климатични промени
- – натрупване на токсични химикали
- – изчерпване на енергийните ресурси
- – експлоатацията на планетата
Търсейки следите на тези влияния, Даймънд повежда в разходки сред загинали общества – Великденския остров, триъгълника на островите Мангарева, Питкерн, Хендерсън (линковете са към отделни статии във Всичколандия), анасазите в днешния американски югозапад, маите и викингите в разселванията им от Норвегия в Исландия, Гренландия и Северна Америка (няколко века преди Колумб, естествено).
За последните не съм писал отделно и затова ще сложа тук няколко думи. Колонията им в Гренландия оцелява цели 350 години при ужасяващи условия, но според Даймънд е можел да издържи и още, ако не са допуснати някои грешки.
Например те строяли църкви и катедрала, които са излишно големи спрямо населението. Имали са непонятно табу върху риболова, никой не знае защо не са ловили риба, а са гладували при изобилието й. Гледат крави, които не са добри за този климат, вместо кози и овци. Не умеят да ловят някои видове тюлени, защото не искат да се учат от инуитите. Вместо това враждуват и се отказват от търговия с тях, защото се възприемат като част от християнска Европа, тоест са на по-високо ниво.
За разлика от гренландските викинги инуитите са перфектно присобени, нападат дори китове с лодки. Те живеят в иглута, топлят се с китова мас, но норвежците упорито строят къщи с оскъдните дървета и се отопляват с лишеи. При редките контакти с Норвегия в корабите има основно луксозни стоки за военните и църковните лидери, а не жизненоважните желязо и дървесина. И така грешка след грешка, към XIV век колонията загива.
Джаред Даймънд се спира и на едно общество, което е успяло да надмогне екологичните проблеми – Япония. Там също се били запътили към обезслесяване, но строги мерки на властващите са променили напълно тенденцията и в наши дни огромна част от територията на островите е покрита с дървета. За сметка на това нуждите на японската индустрия обезлесяват брутално Южна Америка.
Във втората част на книгата авторът насочва внимание към съвременните екоциди – в Руанда, довели до тотален геноцид (научих много неща за допълнителните фактори, довели до него, извън елементарните внушения на Холивуд и BBC).
После разказва за остров Испаньола, където две държави – Хаити и Доминиканската република, се справят по различен начин с проблема (но Даймънд не споменава и дума, че в Хаити не може да се установи силна власт заради кървави преврати, инспирирани от ЦРУ).
Цяла глава е отделена на Китай, чиито изумителен напредък е изцяло за сметка на природната сред, а накрая Даймънд се спира обширно на тежките екологични проблеми на Австралия, пострадала най-вече заради опитите си да имитира британското стопанство в една коренно различна среда.
Последната част на „Колапсът“ е посветена на изводите. Авторът е направил великолепен синтез на натрупаната информация, отчита сериозни фактори като отношението на самите общества към вредата, която нанасят, влиянието на световните корпорации, като посочва примери в положителна и отрицателна посока, както и накрая посочва очевидната нужда от книгата му – осъзнаването, че всички живеем на една планета, която се движи стремително към самоунищожение.
Останах доволен от прочетеното, научих много неща, които обикновено остават скрити, а са важни за разбирането на събитията. Не ми допадна, че Даймънд се стреми да бъде свръхполитически коректен и да не внушава ролята на властта и близкия до нея едър бизнес в унищожението на природата. Защото ми се струва ясно, че върхушката има много повече отговорност, отколкото беднякът, отсякъл дърво за отопление.
Но изводите на Даймънд са аргументирани и ясни – общества в миналото са загивали заради неразумното използване на ресурсите и е абсурдно да мислим, че ще избегнем тази участ, ако не променим отношението си към света. А това може да стане само с обуздаване на яростния консумативизъм, в чиито плен сме попаднали.
Обезателно вижте и другата голяма книга на Даймънд – „Пушки, вируси и стомана“.