Костите са свещената сърцевина на човешкото тяло. Те не се променят с времето, не лъжат, не предават. Когато веднъж фасадата на нашата суета, на пороците на нисшите раси и на слабия пол се отстрани чрез изгаряне или сваряване, ние, без изключение, се превръщаме в благородни кости. Костите не лъжат. Те са безсмъртни.
От почти година насам целенасочено чета трилъри. Мотивацията ми бе двупосочна – от една страна, искам да издавам повече такива (като „Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън или „Игра на милиарди“ на Кристофър Райх) и трябва да знам какви са най-харесваните, от друга, идеални са за почивка след здрава работа. От всички, които до момента пробвах, фаворити твърдо са ми Джон Вердън („Намисли си число“ и „Не заспивай“) и Нелсън Демил („Златният бряг“ и „Аз, детективът“). Сега към тях прибавям и Джефри Дивър, който ми направи страхотно впечатление с „Колекционерът на кости“, издадена в далечната 1997 г.
Това е първата книга с главен герой криминолога Линкълн Райм, който е прикован към инвалидна количка и се заиграва сериозно с мисълта за самоубийство. По време на активната си кариера той методично е каталогизирал всичко, което може да помогне за разследване на едно престъпление, и познава Ню Йорк като петте си пръста – буквално може да определи откъде е взета произволна шепа пръст. В главата му са събрани миналото и настоящето на града, а умът му пази информация за безброй случаи, които могат да помогнат за залавяне на неизбежните нови и нови изверги, които се пръкват по улиците.
Райм трябва временно да остави настрана плановете за напускане на тленния свят и да се съсредоточи в шеметна надпревара със сериен убиец, който за броени часове отвлича поредица от жертви, като при всяко деяние оставя следи, които насочват към следващото място, където ще убива. Следите обаче водят към миналото на Ню Йорк и е нужен ум като бръснач, за да ги разгадае и да поведе спасители към отвлечените. Полицията е на крак, но само Райм може да направи така огледите на местопрестъпленията, че да извлече нужната информация – и тъй като той е прикован към дома си, това се налага да прави красивата (каква инак да е :)) полицайка Амелия Сакс, открила случайно трупа на първата жертва.
Плътта гние и е слаба, костите са най-здравата част от тялото. Колкото и стара да е плътта, костите остават млади. Моето призвание е благородно и не разбирам защо никой не ме подкрепя. Аз правя добро на хората. Сега те са безсмъртни. Аз ги освободих. Изчистих костите им от мръсотията.
В „Колекционерът на кости“ Джефри Дивър повежда читателя в задълбочено проследяване на начина, по който се обработват местопрестъпленията. Подробно и много живо той описва технологиите, които се прилагат, и как дори миниатюрните следи могат да отведат до важни заключения. С много майсторство той не само проследява успоредно действията на убиеца и на полицаите, но и залага допълнителен конфликт със съперничещи си представители на властта, които конкурират Райм и отклоняват фокуса на разследването. А сред всичко това Дивър крие още един страхотен коз, който удря в масата в края, за да бъде удоволствието пълно. Майстор, абсолютен майстор.
Единственото, което разваля картинката, са грешките в книгата – книгата няма посочен коректор и това си личи доста ясно и в текста. Има дребна грешка още в издателското каре, по дяволите.
