Скок със засилка – от първия роман на Джефри Дивър за Линкълн Райм, „Колекционерът на кости“, към единадесетия, „Колекционерът на татуировки“. Имах известно притеснение дали тия пропуснати десет книги няма да са проблем, но не бяха – звездният разследващ екип Райм и красивата Амелия Сакс са вече близки, но все така яростно отдадени на разкриването на поредното чудовище в човешки образ. А този път серийният убиец е наистина садистичен – убива жертвите си, татуирайки ги с отрова вместо мастило. И показва, че изключителния талант, който притежава в това изкуство, може да бъде използван за причиняване на безпределна болка.
Както си е редно, местопрестъпленията са изчистени до прашинка, но никой престъпник не може дори да си представи какви неподозирани възможности има на разположение Линкълн Райм – макар прикован към инвалидна количка, той умее да обследва сцените на жестокост по такъв начин, че сякаш гледа в миналото. Татуировките по телата на жертвите са една отправна точка и той привлича към разследването колоритен представител на гилдията на татуистите, но привидно случайния начин, по който са подбирани жертвите, поставя непреодолими за момента трудности. И все пак едно от убийствата е предотвратено по случайност и нишката започва да се разплита… до момента, в който се заплита отново в изключителен обрат на събитията. Последните петдесетина страници са… уау.
Джефри Дивър просто продължава да ми скрива шапката, това е. Вече изчетох десетки трилъри и започвам да „хващам спатиите“ на някои автори (тия дни ще пиша за „Жената на прозореца“ на Ей Джей Фин, там имах успех), но тук просто останах със зяпнала уста. Тия броени дни, в които концентрира действието, начинът, по който ловците стават преследвани – самият Райм е на прицела на татуиста-убиец, умелите обрати, които внезапно вдигат залозите до небесата – ей това е чист майсторлък и диаболичен талант. Твърдо един от най-добрите автори, издавани у нас, е Дивър, и в моята лична тройка за момента, редом с Джон Вердън и Ю Несбьо.
