Тя никога не разбра, че за мен беше важно притежаването. Да я имам, това ми беше достатъчно. Нямаше нужда да се прави каквото и да било. Просто исках да я имам и да съм сигурен в края на краищата.
Срещал съм много позовавания на модерната класика „Колекционерът“ на Джон Фаулз – излязла преди 60 години, тази книга има запазено място в пантеона на броденето из най-мрачното в човешката душа. Не мога да я класифицирам точно като трилър, макар да има наличните елементи, по-скоро бих я определил като психологическа драма, която постепенно слиза по стъпалата от здравия разум към безумието. Или от самото начало си е там, при безумието, това всеки читател сам за себе си трябва да отсъди. И си мисля колко много от съвременните трилъри носят отгласи от този роман, колко често този елемент – държаните като пленници млади жени, присъства, но в повечето фокусът е върху тяхното издирване, не толкова върху дисекцирането на случващото се през техните очи или пък тези на похитителя им. Именно което Фаулз прави с угнетяващо хладнокръвие.
Мислех си, че дори не мога да се запозная с нея по нормалния начин, но че ако тя е с мен, ще може да види добрите ми страни, ще разбере. Винаги присъстваше мисълта, че ще разбере.
Сюжетът ще да е доволно познат. В образа на злодея е Фредерик, стеснителен и психически нестабилен млад човек, който не умее да общува с никого. Съдбата го дарява с голяма сума пари, която му позволява да изпрати надалеч малкото си близки (тяхното влияние върху него остана малко неясно) и вече сам, той се заема с откачения си план да притежава Миранда, красива студентка по живопис, върху която е фокусирал цялото си хищно внимание. В началото цялото действие тече през неговите очи – методичното създаване на перфектния затвор в мазето на изолирана къща, отвличането на момичето, опитите да се сближи с нея и да я убеди, че отвличането ѝ е единственият му начин да ѝ покаже чувствата си. Похитителят е асексуален, или поне по отношение на Миранда е такъв, а нейните градиращи опити да се спаси носят все повече напрежение в отминаващите седмици на абсурдните отношения между тях.
Според мен много хора биха извършили това, което и аз, или нещо подобно, ако имаха време и пари. Искам да кажа, да си позволят нещата, за които казват, че не бива да се правят.
В мига, в който гледната точка се сменя, вече книгата придобива истинска плътност – и в дневника на Миранда вече виждаме същинския ужас и безсилие. Това енергично и смело момиче се е оказала закарфичена като една от пеперудите, които нейният тъмничар така обича. Тя постоянно го анализира („Той е затворникът – в собствения си омразен, тесен, сегашен свят.“), търси как да му повлияе, в един момент стига и дотам да се опита да го съблазни, а не е далеч и същинското насилие, което изненадващо идва от нея. Успоредно с камерната драма в клетката на момичето тече и нейният изпълнен с нега разказ за увлечението ѝ по по-възрастен мъж, художник и прелъстител, като особено очебийна е отликата между него и Фредерик – живота и смъртта.
Много трудно ми е да те уловя. Ти нямаш черти. Нищо у теб не може да се опише и мисля за теб като за предмет, не като за човек.
Ще се повторя, но за мен „Колекционерът“ е определено угнетяваща книга, видях на задната корица сравнение с „Лолита“ на Набоков, но не мога да се съглася, много повече този роман се родее с „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд, но Фредерик е много далеч от диаболичната същност на Жан-Батист Грьонуй, дори Миранда да го нарича често „Калибан“. Изобщо точно културният пласт, вложен в книгата, я извежда извън чисто жанровите творби, и я поставят при модерните класики, които навлизат по-дълбоко в психиката на героите – и чрез тях представят и по-мащабни обществени процеси. През образа на своя доста тесногръд герой Фаулз като че ли бичува точно еснафщината и фокусирането върху материалното (Фредерик обсипва със скъпи подаръци своята пленничка и очаква това да е достатъчно, за да я спечели), докато в образа на неговата жертва влага очарованието от другата крайност – живеенето само за изкуството, за картините, музиката, думите. Два свята, които не са годни за мирно съвместно съществуване, ако мога да използвам политически термин точно от периода на излизане на книгата. Краят е както очакван, така и смазващ – и стъпките след него точно затова са още по-страшни.
От същите жанрове
