– Шаламов! Утрепах Полупан! С една брадва в столовата. Водят ме на следствие по това дело. От раз го утрепах! — в изстъпление подскачаше Родионов. — В столовата с една брадва.
Това радостно известие наистина породи в мен топло чувство.
Години имам това прекрасно издание на „Колимски разкази“ и не смея да го прочета. Знаех, че това е бездна от болка, която те поглъща за дълго време. И когато започнах да чета предговора на Едвин Сугарев, едва не се отказах, думите му са силни, предават достойно дамгосването, което извършва Шаламов: „Човек се превръща в звяр за три седмици — при тежка работа, студ, глад, побои.“ И завършва с думите: „Варлам Шаламов не е писател в обичайния смисъл на думата. Той е свидетел — свидетел е пред големия съд на времето и съвестта. Той не измисля и не описва, не ни осигурява наслада чрез написаното. Той ни въвлича в своя свят, изправя ни пред своя кървав опит, заставя ни да се здрависаме с премръзналата, гноясала, захвърлена в колимските ледове кожа, смъкната от неговата собствена ръка. С неговата рицарска ръкавица.“
Мечтата на всеки истински руски човек — на затворника и на волнонаемния — е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото ако произвеждам нещо.
Как да се предаде емоцията от досега с безвремие, изпълнено с насилие и безсмислен, смазващ труд и глад, глад, глад? Как човек, който е живял леко, може да съпреживее тези, които са запратени там, за да умрат бавно или бързо, но със сигурност не и да оживеят? Мястото, където отиваш след абсурдни процеси, след измислени доноси, след безсмислени обвинения и човекоядни членове от закона, които те инкриминират безотказно, защото съветската машина работи, поглъщайки тела. Шаламов е от тези, които чистките на Сталин забират преди войната, когато много интелектуалци си изпащат за това, че могат да мислят, и са изпратени да бъдат плячка за криминалните – и единствено умението да преразказват романи може да им даде някаво временно спасение. Те не са заговорници, шпиони, предатели и като каквито там са осъдени:
Те не бяха нито врагове на властта, нито държавни престъпници и когато умираха, така и не разбираха защо е трябвало да умрат. Самолюбието им, злобата им нямаше на какво да се опрат. Разединени, те умираха в бялата колимска пустиня — от глада, от студа, от многочасовата работа, от побоите и от болестите.
Те са тези, които трябва да се трудят в златните мини при чудовищни условия, в студ от десетки градуси под нулата, постоянно нащрек и всеки срещу всекиго. И въпреки клетвите на самия Шаламов, че нищо човешко не оставя у човека, аз видях много човещина, макар и осакатена. Там, зад портала с надпис „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава’, въпрос на доблест и геройство“. Познато, нали? И нему е познато: „Разправят, че на входовете на немските лагери бил изписан девизът: „Всекиму своето“. Подражавайки на Хитлер, Берия го беше надминал в цинизма си.“
И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
Отделни разкази изпъкват – може би заради малката си отлика от безнадеждността на другите. Като този, в който бивши войници, изпратени да гният като предатели на родината, все пак вдигат бунт и бягат, успяват за кратко да се противопоставят на системата. Или историята, когато лекарят се опитва да се прибере, след като е излежал присъдата си, и пак и пак пречки и спънки го удрят и спират. Защото не е в предвижданията да изтърпяваш наказанието си. Трябва да умреш, особено ако си набеден за „троцкист“, това витиевато клеймо, което е убило безброй души:
Но нямаше как да се спаси. Буквата „Т“ в досието му беше знак, дамга, клеймо, белег, по който го бяха преследвали години наред, бяха го държали в леденостудените златодобивни забои в колимския студ от минус шестдесет градуса. Убиваха го с тежката работа, с непосилния лагерен труд, прославян като въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство, убиваха го с побоите на началниците, с прикладите на конвоя, с юмруците на бригадирите, с подбутванията на бръснарите, с лактите на другарите му… Убиваха го чрез глад — с „чорбица“, с лагерната „супица“.
За разлика от мемоарите от нацистките концлагери, където все пак любовта остава като някаква надежда за спасение, може би защото оцелелите прекарват там сред врагове най-много броени години, не десетилетия като колимските затворници, осъдени от собствената си държава и от собствените си водачи.
Любовта не ме споходи отново. Ах, колко далеч е тя от завистта, от страха, от злобата. Колко малко имат нужда хората от любовта. Любовта идва тогава, когато всички човешки чувства вече са се върнали. Любовта идва последна, връща се последна, пък и връща ли се изобщо? Но не само равнодушието, завистта и страхът бяха свидетели на завръщането ми към живота. Състраданието към животните се върна по-рано, отколкото състраданието към хората.
Но прилики с онези концлагери ще се намерят, ще се намерят доволно:
Личното досие, формулярът, е паспортът на затворника, снабден със снимки в профил и анфас, с отпечатъци от десетте пръста и на двете ръце, с описание на особените белези. Служителят от регистратурата, сътрудник на „архив номер 3“, е длъжен да състави смъртен акт на затворника в пет екземпляра с отпечатъци от всичките му пръсти и с данни за това дали са му извадени златните зъби. За златните зъби се съставя отделен акт. В лагерите това се прави откакто свят светува и никой в Колима не се чудеше на съобщенията за изважданите в Германия зъби.
Държавите не искат да се лишават от златото на мъртъвците. Лагерните, затворническите учреждения от край време съставят актове за извадени златни зъби. Трийсет и седма година даде на следствието и на лагерите много хора със златни зъби. За тези, които умряха в забоите на Колима — не им излезе дълъг животът — златните зъби, извадени след смъртта им, бяха единственото злато, което те дадоха на държавата в златните забои на Колима. На грамаж в протезите им имаше повече злато, отколкото те бяха изровили, изгребали, избили с кирка в колимските забои през краткия си живот. Колкото и да е гъвкава науката статистика — тази страна на нещата едва ли е изследвана.
С този дълъг цитат е по-добре да приключа, такива могат да се извадят толкова, колкото страници е книгата. Защото всяка страница на „Колимски разкази“ е документ за чудовищната престъпна същност на тоталитаризма от съветски тип. Който като метастази се разпространява с руския щик и имаме достатъчно примери за безчовечната му природа и от българската история. И е върховният цинизъм съдбите на тези страдалци да бъдат отричани или омаловажавани – свидетелите на тези низости трябва да бъдат изслушвани и уважавани, защото единственото, което ние, щастливите нелагерници, можем, е да ги помним и да не позволяваме връщането на тия времена, което изглежда плашещо лесно.
Силно препоръчвам ревюто в „Библиотеката“.
От същите жанрове
