Коломбърът те преследва до живот

На мъртвите охотно се прощава всичко, дори създаването на безсмъртни шедьоври.

   Първата ми среща с Дино Будзати беше истинско откровение – „Шейсет разказа“  ме впечатли изключително силно, не бях чел дотогава толкова разчупени и оригинални кратки творби. След това обаче с романа си „Големият портрет“ не можа да ме впечатли, затова и навярно така и не посегнах овреме към „Коломбър“, която от години е в купчините у дома.  Но когато най-сетне го направих, си спомних ясно защо Будзати е изключителен писател. Безкрайно разнообразни са тези кратки разкази, разнообразни срещи със стихиен талант, с умело пречупване на света под криви огледала в различни вариации, с виртуозно създаване на настроения с броени думи, с нахвърляне на приковаваща и оригинална фабула и в крайна сметка нерядко с изненадващ край, който подтиква да започнеш отначало и да проследиш отново нишката.

   Какво ли няма да срещнете зад погледа на четириокия коломбър, който от първите страници преследва едно момче до живот. Тук са и сътворението на света и на човека, и поголовно изтребление на властните и могъщите, и един незнаен генерал в посмъртна роля, и неочакваната участ на един наглед съвсем живичък художник, и няколко диктатори – така, за цвят, и Трета световна война, в която ракетите пренасят неочаквана заплаха, и още по-страховит конфликт заради обидено дете, една лепка, която може да отмъкне нещо от всекиго, тук са и гробищата на богатите, тук е писател, който се отказва от всичко, за да зарадва всички, тук са хайките за старци, тормозът над погрешното дете, сакото, което се пълни с пари от неочакван източник…

    А в средата точно е един кратък и съвършен разказ, който препрочетох три пъти – „Мирна нощ“, една истинска тиха нощ, кървава нощ.

Ти хубаво си пишеш разни страшно умни и гениални романи, но и последният от кряскачите ще те смаже с тежестта на триумфите си. Публиката има безпощаден нюх, насочва се към онова, което ѝ дава практично, осезаемо, непосредствено удоволствие. И не коства усилие. Не дай си Боже нещо да ѝ размърда мозъка.

   Натам се носят асансьори в неизвестни посоки, човек се влюбва в автомобил, светците откриват какво им липсва, а Айфеловата кула се устремява към стратосферата – пък след нея едно момиче полита към земята от небостъргач. В градината изникват гърбиците на чуждата участ, мъжете са покорни кучета пред своите любими, свободата се печели трудно, а едно посещение в ада може да създаде твърде много неприятности. И още, и още, и още…

   Няма как да се предаде пъстротата от фантазия, която Будзати изсипва със смайваща лекота. Аз поне не се сещам за негов аналог у нас, може би само Любомир Николов, но при него има много повече хумор и по-малко жлъчна сатира. Препоръчвам силно „Коломбър“, изобщо в поредицата „Кратки разкази завинаги“ празно няма:  “Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим, “Изплези си езика” на Ма Дзиен, „Куклената къща“ на Туве Янсон, ”Събрани съчинения (и други разкази)” на Аугусто Монтеросо и др.