…в реалния живот истинските истории – с начало, среда и край – се броят на пръсти.
Четох някога „Колорадеца“, но кога – нямам представа, навярно съм бил подмамен от малкото на брой страници и съм запълнил някой мързелив следобед. Помня, че книгата ме остави неудовлетворен – очаквах обрат или поне развръзка, а както всеки, който е чел книгата, знае, тук тя липсва. И това всъщност е привлекателното в нея. Тогава не го знаех, но сега, в ревизирания превод на Весела Прошкова, можех да я прочета така, както Стивън Кинг я е замислил – и като почит към криминалния жанр, и като обяснение в любов към мистерията сама по себе си, без да е задължително придружавана с обяснение.
Истинската история, разбира се, не е за Колорадеца, нищо че той е на корицата, един мистериозен труп на плажа, около който се завърта целият сюжет. Истинската история е за разказвачите, за двамината обръгнали журналисти, горди и с дългогодишната си работа, и със своя малък самобитен остров: „Животът на острова някак си ти прониква в кръвта и когато туй стане, все едно те тръшва малария. Трудно ще те остави тая ми ти болест“, казват те, тези „най-възрастни хлапета в целия свят“, както с огромна симпатия ги описва Кинг сред техните шеги, крамоли и живи диалози. Освен за разказвачите, това е история и за „слушачите“, всъщност за всеки един читател, който трябва да даде времето и вниманието си, да позволи да бъде увлечен, но и да не се омързелява, изисква се да мисли заедно с разгъването на историята пред очите/ушите му и да задава правилните въпроси, когато това е нужно. Точно такъв образец на публика си имат двамата чешити – едно младо и амбициозно момиче, което тепърва навлиза в репортерското поприще, но вече е показало необходимите качества. С което е и заслужило да научи една особена история, където всъщност „история няма“, а „налице са само откъслечни и несвързани факти, съпровождащи наистина необяснима мистерия. Хората не го искат. Тревожи ги. От прекалено много вълни ги хваща морска болест“, както обяснява Кинг през думите на героите си.
И все пак една бележка под линия, тази за „Старбъкс“ на с. 119 в това издание, и препратката към поредицата „Тъмната кула“ (от която съм чел само „Стрелецът“, за съжаление) ме навеждат на мисълта, че Кинг все пак е запазил някое и друго асо в ръкава си – и че все пак тази история може би има някакво решение, към което Кинг е постлал пътечка от трохи. Но не я видях, при все че четях внимателно – както милиони други читатели, си мислех, че ще видя нещо, което всички други не са. А може би го няма – и това всъщност е шегата на големия писател, който просто наистина е написал един забавен крими-роман, в който не разбираме кой е убиецът и дали изобщо има убийство, а жертвата хич и изобщо по никой начин не бива да е там, където е. Освен ако не включим паралелните реалности, тогава вече всичко става от лесно по-лесно. Но пък така би било безинтересно. А това е историята, която си заслужава да бъде четена с разбиране.
P.S. И като си говорим за паралелни светове, мога да ви насоча каква чудесна трактовка им прави Ю Несбьо в разказа „Цикади“ от сборника „Островът с плъховете и други истории“.
