Няма да се смеете по страниците на тази книга, дори и авторът, и името да сочат в тази посока. „Комедиантите“ на Греъм Грийн е тъжно, примирено, небунтовно описание на режима на хаитянския диктатор Франсоа Дювалие – „Папа Док“. В романа този изрод не се появява – той е мрачната сянка, надвиснала над цялата държава, притиснала хората към земята, отнемаща живот по прищявка чрез многобройните си злокобни изпълнителни пипала – тонтон макутите, тайната (но явна за всички) полиция с име, взето директно от митологията и обозначаващо дух, който краде деца.
Няма по-страшно нещо за един народ от това собствените му митологични чудовища да изпълзят от преданията и да забродят в плът и кръв, прикрили слабостта си зад тъмните очила на безличната и страшна безнаказаност. И срещу които защита няма, нито реална съпротива – горите са изсечени и дори отчаяните смелчаци, дръзнали да се изправят срещу властта, нямат къде да се укриват и гинат в безсмислени и зле организирани опити за ужилвания.
През очите на американец, който наследява хотел от майка си, Грийн разказва мрачната приказка на поредната провалена държава, кървяща под диктаторски режим, удобно настанил се в уютното гнездо на противопоставянето между САЩ и СССР по време на Студената война и насочващ алчна, гладна човка и в едната, и в другата посока според моментната конюнктура. Трима герои с обикновени имена – Браун, Джоунс и Смит – пристигат в Хаити, всеки преследващ своя си цел: единият е идеалист, радател за вегетарианството и комичен несбъднал се политик; вторият е професионален мошеник с остър ум и почти невероятно минало, а третият е вече споменатият хотелиер, който е в заника на живота си, но не го разбира. На фона на абсурдите, които са на всяка крачка в окупираната от свои държава, Грийн разказва основно за него, за провалите му като син и мъж, като любовник, като бизнесмен и изобщо провалът му като човек.
Точно тук открих за себе си истинската стойност на книгата – как авторът подвежда читателя към преосмисляне на иначе позитично-трагичния образ на един мъж – в края вече го мразех. Мразех го дори на фона на безкрайно многото хора и престъпления за мразене. В тихата си пасивност той е жалък. Беглите му опити да се задържи на крака, да изправи глава се провалят – и ако страхът и инстинктът за самосъхранение са разбираеми (пред абсолютното, хаотично и разюздано зло това не е осъдимо), то вкопчването му в идеализирата му любов с чужда жена – и паническият страх да не би мъжът ѝ да заговори за това – са гротескни. Всичко, което прави – от отърваването от трупа, който заварва в своя басейн, до последния смел опит да „помогне“ на партизаните, – е следствие на неумението му да продължи напред, да разбере, че в тая държава и с тази жена няма бъдеще. Той не е герой. И това всъщност е единственото му достойнство.
„Комедиантите“ по тия страници са много, носят различни униформи и маски, играят всякакви роли, основната от които е да се преструват, че реалността около тях е нормална и поносима. Че изчезването на хора и самопрерязването на гърла са си е в реда на нещата, а вездесъщият царящ навсякъде страх е приемлива цена за налагането на ред. И в този ред жертвите и палачите са едни и същи, само сменят ролите си в един безкраен парад на насилие. И примирение.
От същия автор
От същия жанр
