Всички приемат, че в един по-отворен и взаимно свързан свят демокрацията и либералните идеи ще се разпространят и в автократичните държави. Никой не си представя, че вместо това автокрацията и нелиберализмът ще се разпространят в демократичния свят.
„Конгломератът Автокрация. Диктаторите, които искат да управляват света“ на Ан Апълбаум е още една изключително навременна и алармираща книга, която ще бъде прочетена от малцина и няма да засегне ни най-малко смазващата пропагандна машина, чието действие осветява. Тя разкрива вътрешните връзки и оркестрираната външна политика между десетки държави, които имат интерес от запазване на властта си, натрупване и използване на огромни богатства, както и смазване на демокрацията като идея и възможност за различен тип от автократичното управление. Или както Апълбаум пише: „Управниците, които ръководят Русия, Китай, Иран, Северна Корея, Венесуела, Никарагуа, Ангола, Мианмар, Куба, Сирия, Зимбабве, Мали, Беларус, Судан, Азербайджан и вероятно още трийсетина други държави, вместо идеи споделят твърдото намерение да лишат гражданите си от каквото и да е реално влияние или публичен глас, да не допуснат каквито и да е форми на прозрачност или отчетност и да преследват всеки, у дома или зад граница, който им се противопостави… Конгломератът Автокрация също така полага колективни усилия, за да задържи членовете си на власт.“
Залагайки на технологиите и тактиките, които копират едни от други, на общите си икономически интереси и най-вече на решимостта си да не се отказват от властта, автокрациите смятат, че са на прав път. Тяхната увереност – от какво произтича, защо се запазва, как демократичният свят първоначално допринесе за нейното утвърждаване и как можем да я победим – е темата на тази книга.
Има и още нещо важно: „Конгломератът Автокрация осигурява на членовете си не само пари и сигурност, но нещо не толкова осезаемо: безнаказаност“, а по отношение на доколко е реална тази имагинерна наглед конструкция, то тя излезе наяве именно в последните години – и както Апълбаум пише, „съюзниците на Украйна бързо разбраха, че не се борят само срещу Русия, а срещу конгломерата Автокрация.“ И Западът е всичко друго, но не и невинен в това отношение, цяла глава описва как автократичните управления перат парите си и изкупуват богаташки имоти по целия свят (бих насочил вниманието и към главата „Лондонград“ от книгата „Хората на Путин“ на друга смела изследователка – Катрин Белтън). Апълбаум резюмира:
…тази отделна вселена, създадена съвместно от автократичния свят и международната финансова общност, е много голяма и много богата. Фиктивни компании с анонимни собственици и фондове, базирани в офшорни данъчни убежища като Джързи и Кайманските острови, крият вероятно цели 10 процента от световния брутен вътрешен продукт. Това са пари, спечелени от наркотрафик, укрити от данъчните власти или – в случая с Коломойски – по всяка вероятност откраднати от обикновените украинци. Данъци не се плащат. Правоприлагащите органи са безсилни и недостатъчно добре финансирани. Регулацията е нещо, което трябва да се избягва.
Особено важна е главата за контролиране на наратива, в която е описана как работи глобалната система за създаване и разпространяване на фалшиви новини, които целят не просто конкретна промяна на общественото мнение в таргетираните държави, а изобщо глобална промяна на нагласата по отношение на демократичното управление. Авторката пише: „Тази тактика – известна като „пожарен кран за лъжи“ – поражда не само гняв, но и нихилизъм. При наличието на толкова много обяснения как можем да знаем какво всъщност се е случило? Ами ако никога не го научим? Ако не можем да разберем какво се случва около нас, няма да се присъединим към някакво масово движение за демокрация, няма да последваме лидер, който казва истината, нито ще слушаме когото и да е, който говори за позитивна политическа промяна. Автократите имат огромен стимул да разпространяват безнадеждност и цинизъм, не само в собствените си страни, но по цял свят.“
Апълбаум описва подробно глобални тв или онлайн канали (като „Яла Нюз“, регистрирана в Обединеното кралство, за да има достъп до социалните мрежи оттам, но ръководена от екип в… Сирия, които разпространяват „новини“, тръгващи от руските пропагандни канали), които на различни езици разпространяват автократична пропаганда, с лекота преодоляват всеки опит да бъдат заглушени или опонирани, и влияят на държавите в Африка, Южна Америка, Азия… Всички те произвеждат „сюжети, лозунги, меми и наративи“, които споделят помежду си и вкупом влияят на мисленето на милиони.
Вместо да перат пари, те перат информация. Целта е да се разпространяват онези наративи, които автократите използват у дома, да се свъзва демокрацията с упадък и хаос, да се подкопават демократичните институции, да се петнят не просто активистите, които се борят за демокрация, но самата демократична система.
В крайна сметка виждаме резултата от тази политика и у нас с очевидните проводници на руската и изобщо автократичната пропаганда: „…информационните акции на автокрациите преувеличават разделението и гнева, които са нещо нормално в политиката. Те плащат или подкрепят най-крайните гласове, надявайки се, че ще станат още по-крайни, и може би още по-невъздържани; те се надяват, че ще насърчат хората да оспорват държавността, да се съмняват във властта и накрая да поставят под въпрос самата демокрация.“ И при вече корумпирано управление като това, под което се намираме вече твърде много години, всеки опит за промяна се превръща в яростно унищожение на малцината, посмели да надигнат глас: „Когато държавен апарат комбинира прокуратурата, съдилищата, полицията, контролираните от държавата медии и социалните медии, за да представи някого по определен начин – да разкаже по определен начин за неговия живот и неговите убеждения, да го обвини в предателство, финансови измами или престъпления, а понякога да го арестува и подложи на мъчения в резултат на тези фалшиви обвинения – част от ненавистта се лепва върху жертвата.“
Толкова много ми се иска книги като „Конгломератът Автокрация„ да се четат от повече хора, не от малцината, които така и така виждат и се пазят от механизмите на антидемократичната пропаганда, която и у нас е толкова очевидна, но приемана безкритично от огромна част от хората. В тази кратка книга Ан Апълбаум не задълбава в сложни теории или анализи, вместо това в пет кратки глави тя проследява как се е формирало това антидемократично движение от различни наглед държави, как взаимно си помагат в оставането на власт и смазването на всякаква съпротива, как печелят и перат смайващи количества пари през западните банки, как клептократичните им управления метастазират, налагат своя наратив и прочит на събитията и в демократичните държави, и в крайна сметка чрез очерняне на демокрацията и демократично настроените активисти постигат пълна промяна на „операционната система“ на цели държави, Унгария е много приличен пример, вече и САЩ, пък и нашата превзета държава само привидно още стои в демократичния лагер, струва ми се.
От същите жанрове
