Има такова море.
Светлите му вълни спят, водата е гладка, сякаш е разтопено олово, от което Бог е готов да отлее мислите ти. Бавната светлина се свлича на талази от небето, хоризонтът потъва в щастие и тъга: щастливата тъга на морето, тъжното щастие на земята. Насред искрящия въздух губиш сянката си и се превръщаш в безсмъртен дух – сред острови като божии сънища, сред вода като божия благословия, сред въздух като божие опрощение. Да възпееш морето извън себе си, да промълвиш морето вътре в себе си, да се разлееш в сребристото му дихание, да се изпариш с кристалите на солта му, да се препълниш с ласкавите му ветрове, да отнесеш със себе си рачетата, уханията, звездите, неумолимите луни, необяснимото слънце, да си повече от нищо сред времето, повече от време сред нищото.
Има такова море: Егея.
Четеш Александър Секулов и пред очите ти се люшва морска шир – „морето е другото име на вечността“, пише той в своя роман. „Корабът на сирените“ е изненадваща трагикомедия, много различна от естетично овладяваните му „Островът“, „Гравьор на сънища“, „Скитникът и синовете“, в които приключенският елемент бе обуздан и използван само като попътен вятър в платна.
Всъщност се сетих конкретно за една отломка от „Гравьора“, разказа „Безукорната вярност на Арабела Дижон“, защото сякаш от него е излязъл централният стълб в романа – капитан Лемонис от рибарската гемия „Зора и сянка“, който „продължаваше да мисли себе си за неотразим мъж, в чиито крака жените се хвърлят една след друга, до последната“. Този многострадален капитан, обречен да воюва с презрените закони и нелепи претенции на сухоземците, е придружаван близо 40 години в плаванията си от Хараламбос, „неизменния боцман, помощник-капитан и обикновен матрос“, а сред книгата изпъква още нещо, което ги свързва – кирия Ефросина, но за нея сами ще трябва да си прочетете. Та именно тази гемия, преминала отвъд закона и загубила основното си предназначение, е превърната в сцената на всички абсурдни събития, чрез които Секулов с морсковълча насмешка си играе със света и неговия трескав летеж напред и все напред. Корабът е нает от „младия, амбициозен като току-що подострен молив продуцент Корнелиус Плейн за снимачен терен на международна филмова порно продукция“ с главни героини млади двойнички на София Лорен, Брижит Бардо, Мерилин Монро и Шарън Стоун в зенита на славата им. Корнелиус, един същински „емоционален терорист“, обаче не е пошъл печалбар – истински творец, той иска да създава еротично изкуство, като кара актрисите да „четат стихове на световни поети преди и по време на същинското действие“, в което, трябва да спомена, участва и актьорът Адолф Грубер (ясна препратка към истинската фамилия на едноименния австриец).
За сродните души вечерта едва започваше.
Пиеше им се, а и алкохол имаше.
И сякаш тези действащи лица не са достатъчни, след страховит сблъсък на борда на гемията се оказва и високоинтелектуалното семейство Миклухо-Маклай (да, свързани с онзи М-М), които с изумление разбират какво точно се случва около тях. Именно от тази гръмка среща започва същинската книга, в която се отдава почит и на класическото кино, и на революционната мисъл и цели от последните столетия, и на разчепкването на човешката природа в съвременните ѝ девиации. Секулов пише с наслада и използва героите си за пламенни разсъждения по посочените теми, а и много други – като например за мълчанието, което вече е изчезнало от сценариите, а е толкова важно за истинското изкуство. Трагикомичните сцени валят една след друга в този малък самодостатъчен свят, в който, както сам авторът пише, могат да се случат за кратко време толкова много неща, колкото на сушата не би било възможно – две бременности, сладострастно готвене и съблазняване, подхвърляне на оспорван екземпляр от „Любов по време на холера“, навлизане в дълбините на отчаянието и изплуване с гениална идея да се заснеме „образец на световното киноизкуство, като разкрием порнодействителността като римейк на класически филмов разказ“. А на прицела на развихрилите се творци се оказва „Броненосецът Потьомкин“ – „първият шедьовър на киното, изцяло създаден върху лъжа… първият филм, в който пропагандата успешно се представя за изкуство“.
Плътта е такова многоточие.
Не бива да приемате сериозно нито една дума в този роман, но и не може да се отнесете нехайно също. Секулов се е развихрил с присъщото си писателско майсторство, като на прицела му са множество съвременни абсурди, които той разголва с разоръжаваща наслада, точно както разголва пред жадните очи на мъжете дамите на борда на кораба – прехвърчащите във всички посоки любовни трепети заплашват да подпалят дори морето. Текстът на романа е интересно разчупен с рамкирани реплики като от филмите от ерата на нямото кино – тези субтитри са запазени за най-възторжените възклицания, които в себе си сбират неописуеми с думи емоции. На други места пък внезапно нахлува сценарен диалог, в който вербалните рапири се впускат във вихрени дуели. А за капак внезапно се зареждат и знакови кадри от горепосочения филм, предназначен да бъде използван като основа за нов вид изкуство.
Може да четете „Корабът на сирените“ както прецените – да се плъзнете по повърхността му и ще се забавлявате; да се гмурнете до границата на светлината и да потърсите явните му метафори и послания; или да потънете към глъбините му, където Секулов е излял отново душата си – както го прави във всяка своя книга. Прозата му, както цитатът в началото ясно посочва, е все така поетична, а хедонистичната и екстатична атмосфера, която задава, може да приласкае всеки зажаднял за книга като море читател.
