Човекът на тази планета е стигнал дотам, че усеща реална потребност от цялото приятелство, което може да открие, и в самотата си се нуждае от всички слонове, всички кучета, всички птици…
Дори не се надявах на ново издание на „Корените на небето“, за която любимият Ромен Гари получава „Гонкур“ през толкова далечната 1956 г. Роман, определян като един от първите на екологична тематика, макар че в него политическото и човешкото преобладава – да, мономанията на главния герой Морел е върху слоновете и тяхното спасяване, но неговият личен кръстоносен поход в защита на сивите гиганти завихря ураган от човешки съдби, емоции и международни скандали. Гари описва как една идея може да превземе света, но и как може да бъде умело впрегната в чужди каузи и използвана без жал и милост.
Нашата версия беше, че става въпрос за един луд, за мизантроп, въобразил си, че е призван да брани слоновете от ловците, и решил в известен смисъл да промени човешкия род поради омерзението си от него.
Какво ли няма в тази книга… наглед чисто приключенска история за смелата борба на един мъж, Морел, със света, който още не е дорасъл до идеята за защита на природата. Той е изправен пред западната арогантност и пред местния глад, използван е волю или неволю като символ от борците за африканска независимост, най-открояващият се от които иска неговата Африка да се превърне в копие на развитите държави. Някак ми се струваше, че Гари акцентира точно на този тип, Вайтари, учил във Франция и амбициран да се издигне до политическите висини и дори да оглави движението за независимост. Той има фанатичното желание Африка да престане да бъде резерватът на планетата, да се отърве от всички животни, които привличат богати туристи, и да поеме по пътя на Първия свят – урбанизация и индустриализация. Вайтари казва: „Време е обаче да се сложи край на всичко това. Да се сложи край на праисторията… Трябва да престанат да ни смятат за кътчето, където чудесата са били оставени на мира малко по-дълго от другаде, и чиито жители, за да бъдат щастливи, се нуждаят единствено от банан, полов орган и кокосов орех“.
Месо! Най-древното, най-реалното и най-универсалното въжделение на човечеството. Сети се за Морел и се усмихна горчиво. За белия човек слонът дълго време беше означавал единствено и само слонова кост, за чернокожия – месо, най-значителното количество месо, което един-единствен успешен удар с отровно копие би могъл да му осигури. Идеята за „красотата“ на слона, идеята за „благородството“ на слона винаги е имала връзка с представите на сития човек, на човека от ресторантите, на двете хранения на ден и на музеите за абстрактно изкуство…
Но неговите планове постоянно се разбиват в твърдоглавата воля на Морел – той се интересува само от слоновете, макар че медиите според политиеската си окраска му приписват каква ли не мотивация – Студената война се е разгоряла и нищичко не може да остане встрани от това глобално противопоставяне, дори един-единствен мъж с една-единствена мечта. За него се пише, че е „платен от Арабската лига и защото бил превърнал убиването на слоновете в символ на прословутата „експлоатация“ на Африка от белите“. Те не подозират, че този човек идва от друг свят, свят на концлагери, където смелите полети на въображението са позволявали на обречените да търсят свободата на единственото достъпно им място – в ума. Лудостта на Морел дори предизвиква един вбесен свещеник да го преследва, за да го накаже и вкара в правия път на вярата: „Разбира се, че е горделивец и богохулник и че би трябвало да падне на колене и да се моли, вместо да показва юмрук“.
Въобразяваше си, че е достатъчно да привлече вниманието ни към съдбата на последните слонове, и ние на секундата ще предприемем необходимите мерки за гарантирането на тяхното просъществуване. Най-влудяващ обаче беше фактът, че той продължаваше да изглежда все така спокойно убеден, че сме в състояние да направим нещо, че държим в ръце собствената си съдба и тази на слоновете, че опазването на природата е задача, която е по мярката на човешките ръце, че няма време нито за протакане, нито за слагане на край, че все още можем да се измъкнем безнаказано. Беше си чисто и просто един мръсник, един анахроничен рационално настроен дръвник, един от онези вечни рогоносци, които никога за нищо не се в състояние да се догадят дори когато ги поставят пред свършен факт. Простете ми езика, отче, но ако има нещо, което ме изкарва извън равновесие, то това са онези умници, които смятат, че състоянието на нещата около човека е въпрос на елементарна организация. Маниаци и извратени типове, които никога в нищо не се съмняват и непрестанно са готови да ви пробутат някое бляскаво решение или мярка, и да ви попречат да си гледате спокойно живота.
А жената? За къде без жена в роман на Ромен Гари? Само че тук образът ѝ не е толкова доминиращ, даже обратното, тук тя е жертвата, тя е блудницата, която върви след своя личен Христос и иска да спаси не само себе си и слоновете си – тя е призвана да спаси честта на цялата си нация, която е още в руини след Втората световна война. Гари използва образа на понякога красивата Мина, преживяла руските зверства в превзетия Берлин, и в края казва: „че се нуждае от нея само защото беше германка и че присъствието ѝ в случая доказва, че хората не бива да се отчайват от този народ.“ И за да е напълно ясен, допълва чрез един от героите си: „Не можем да оставим Германия да лежи обърната по гръб, докато свят светува. Трябва да ѝ помогнем да стъпи на крака.“ А за цвят вмъква и един кратък епизод от СССР, в който показва какво според него би станало при опит да се повдигне идеалистична тема в тоталитарна държава.
Разликата между англичаните и останалата част от простосмъртните е в това, че англичаните отдавна са наясно с истината за себе си и това винаги им позволява да я избегнат дискретно, да я заобиколят.
Дълго време бяхме живели в морален инкубатор, но нацистите и Сталин направиха всичко възможно, за да ни накарат да проумеем, че истината за човека е там, където са те, а не по зелените игрища на Итън… Възможно е онова, което наричаме цивилизация, да се свежда до продължително усилие да заблуждаваш хората по отношение на самите тях…
Чета какво написах досега и не съм засегнал дори малка част от този мащабен и нелек за четене роман. Ромен Гари показва огромна склонност към пространни разсъждения на всякакви теми, на обоговаряне пак и пак на идеите, които го вълнуват, на пречупването им през светогледите на различните си герои. Допада му да прави морална дисекция на света, в който живее, и да осъжда това, което не му харесва. Има изкушение да се търси неговият образ в този на Морел, знаейки какви книги ще напише в бъдното и колко важна тема ще е самотата в тях – отгледаният да бъде французин чужденец (съвършено описано от самия него в „Обещанието на зората“) и неговият герой, който се отказва сякаш от принадлежността си към човешкия род.
И в тази своя толкова ранна книга Гари показва виртуозността си в писането на изречения-афоризми: „…стане ли въпрос за самота, се оказва, че всеки от нас носи сърце на шампион“ или пък „Прекъснеш ли обаче връзката на хората с тяхното минало, без нищо в замяна, те заживяват втренчени в него…“.
В „Корените на небето“ могат да се открият безброй теми и подтеми, дори само колониалното присъствие, вътрешните разломи в африканското движение за независимост – или липсата на такова, сблъсъкът на Великите сили там, където е била люлката на човечеството, но изостанала далеч назад по ред причини. А може и да я прочетете само като книга за трагедията на още един Дон Кихот, поел на битка със своите вятърни мелници, само дето този ги защитава от вятъра. Иска да ги опази от най-непреодолимата природна стихия – човешката алчност.
