Това е Планината. Онази Планина, която от хиляда и четиристотин години не помръдва, не излиза от дълбините на своята слепота. Не отваря портите за придобивките на цивилизацията, не иска и да чуе за свобода, справедливост, демокрация и прогрес. Планината, която въпреки скандалните богатства на своите господари, на своите крале, принцове, шейхове, банкери (като си помислим за Саудитска Арабия) още живее в Средновековието. Още вегетира в мракобесието и пуританството на една религия, умееща да създава само религия. Онази планина, потънала в неграмотността. Онази планина, която тайно ревнува от нас, тайно е привличана от нашия начин на живот и приписва на нас вината за собствената си материална и интелектуална мизерия.
За първи път видях тази книга на един рафт на панаира във Франкфурт. Още на място направихме оферта за нея и няколко месеца по-късно тя излезе у нас, за съжаление преактуална след всеки пореден безумен атентат, дело на вмрачени нечовеци с промити мозъци. Отдавна имах намерение да чета Ориана Фалачи, дори си купих „Силата на разума“, скоро и до нея ще стигна. „Корените на омразата. Моята истина за исляма“ обаче не е точно книгата, която очаквах от Фалачи, един от най-яростните критици на исляма, и жената, която обяви и отстоя до смъртта си тезата, че срещу Европа се води война – чрез имиграцията, чрез изграждането на капсулирани гета, чрез отстояването на средновековната мюсюлманска идентичност, чрез страховито високата раждаемост сред тези хора, съпоставена с разумната и осмислена ниска при европейците. Това е книга, в която нейните издатели са събрали 37 от най-знаковите ѝ материали, простряни между 1960 и 2005 г. И по-важните са по-ранните, те са свидетелства от история, която не е отминала, а е още жива във всеки автоматен откос, във всяка взривила се бомба – дали в Европа, дали в Близкия изток.
Да, този цитат горе подлъгва, нарочно го сложих. Той е чудесно събирателно на мнението на Фалачи, но от края на живота ѝ, намира се чак в края на книгата, последната част, която сама по себе си може да бъде озаглавена „Моята истина за исляма“, но нея искам засега да оставя настрана. Всъщност същински важната книга е на първите 380 страници, тоест поне три четвърти от цялата – и тя наистина може да се събере под „Корените на омразата“. В тези страници Ориана Фалачи се доказва като смел, непримирим, твърд журналист, който не се страхува да задава прями въпроси на най-могъщите мъже в Близкия изток. Представете си как през 1973 г. стои пред Мохамед Реза Пахлави и го нарича „диктатор“ в очите, за това се иска много смелост и желание да научиш истината:
– Опазил ме бог, Ваше Величество. Имах намерение да кажа единствено онова, което казах: тук в Техеран хората толкова се боят от вас, че даже не смеят да произнесат името Ви.
– А защо би трябвало да говорят за мен с една чужденка? Не разбирам какво намеквате.
– Ваше Величество, намеквам за факта, че много хора Ви считат за диктатор. Пише го в „Льо Монд“.
– И какво ме засяга? Аз работя за моя народ. Не работя за „Льо Монд“.
И продължава един словесен двубой, който си заслужава четенето. Пахлави твърди, че ще отведе Иран до една от най-силните икономики в света, смело говори за бъдещето на нефтопроизводството, за ролята на държавата си в района, раздиран от войни и напрежение… без да подозира и за миг какво му готви бъдещето след броени години. Смелата Фалачи отива и се среща с неговия „наследник“ – аятолах Хомейни – още през 1979, броени месеци след преврата, и показва другото лице на Иран, забулено отново и натикано обратно в казана на ислямската назадничавост и мизогения.
Всъщност още в началото на книгата издателите ѝ са избрали да започнат сборника именно с две статии, посветени на жените в ислямския свят. В тях има и двете лица – и забуленото, насилено да се жени за човек, когото момичето не е виждала, който буквално я е купил, и светското в Турция през 1960 г., което е по-европейско от това в Европа. Но 60 години по-късно вече знаем колко крехко бе това освобождение, след като южните ни съседи решиха да зарежат всичко постигнато и да се върнат в котела.
– Ето затова тук няма стари моми, а изпъждането от дома означава гражданска смърт. Според новия кодекс жената може да поиска развод, но трябва да издържи делото в съда и скандала, докато мъжът може да произнесе думите „талак, талак, талак“ и отново е свободен като птица: дори без задължение за издръжка. Разбрахте ли?
– Не, не разбрах. Хората тук никога ли не се обичат?
– Понякога, но се срамуват да го казват, сякаш са виновни за нещо. При нас няма любовни истории.
Третата статия е за легендарния Мохамед Али от 1966 г., но тя е далеч от хвалебствена, точно обратното – Фалачи показва как един откровено глуповат човек, пък бил той голям спортист, попада под влиянието на религията и стига до положение на фанатик. До момента не се бях интересувал от живота му и тази гледна точка силно ме изненада.
Боксът откри в негово лице новата си звезда, човек, достоен да бъде редом до Роки Марчиано, Джо Луис, Шугър Рей Робинсън. Беше символът на една щастлива и фанфаронска, простонародна и изпълнена с кураж Америка, лишена от вкус, но бликаща от енергия. По онова време се казваше Касиус Марселус Клей.
Сега името му е Мохамед Али и е символ на всичко онова, което би трябвало да не приема: омразата, арогантността, фанатизмът – неподвластен на географски бариери, различия в езиците и цвета на кожата.
Малък откъс от интервюто ѝ с него под постоянното наблюдение на религиозните зилоти около него, които пазят някой да не обърка златната им кокошка:
– Мохамед, вие прочели ли сте някога една книга?
– Коя книга?
– Която и да е.
– Аз не чета книги никога не съм чел книги даже вестници не чета освен ако не пишат за мен аз съм учил много малко защото не ми харесваше да уча въобще не ми харесва изисква прекалено много усилия и съвсем не е вярно че съм искал да стана доктор инженер. Инженерите докторите трябва да работят всеки ден и всяка нощ цял живот а пък с бокса човек работи така да се каже за да се забавлява и освен това с един юмрук правиш по един милион долара годишно.
Но силата на „Корените на омразата“ е в политическите интервюта по следващите страници – вижте само с кои са: Ясер Арафат, Фарук Кадуми, Жорж Хабаш, Рашида Абедо, Хюсеин, крал на Йордания (две интервюта от 1970 и 1974, коренно различни едно от друго в синхрон с обстоятелствата), Голда Меир, Ахмед Заки Ямани, Кадафи, Шарон… и сред тях прекрасни материали за войната между израелците и палестинците, в които Фалачи не заема позиция, а безпристранно описва усещането за абсолютна правота и от двете страни, която цари в този сблъсък.
Статията за трагедията в Мюнхен през 1972 г. е смазваща, но не по-малко въздействащи са репортажите от страданията на обикновените палестински бежанци, натирени в околните държави и от които се раждат децата, поемащи борбата срещу Израел – а сред изброените горе имена са техните водачи, които избират различни тактики, някои от които са си чист тероризъм.
Цяла една част е отделена на операция „Пустинна буря“ и различните ѝ лица – от тактическа, военна, човешка гледна точка. От тази на американците и тази на кувейтците и иракчаните. Има какво да се прочете тук.
И идва последната част, озаглавена „Комедия на толерантността“. Тук вече Фалачи е тази Фалачи, която е позната в публичното пространство – крайна, жлъчна, агресивна, непримирима… и да, доста приличаща точно на тези, които мрази. Лошото е, че има право за много от нещата, които казва, но тонът и начинът, по който защитава позицията си, за мен са отблъскващи. Повторенията са видими, статия след статия тя се обляга на едни и същи аргументи, които са важни, истинни, но са непредставителни, защото Европа е голям континент и всяко обобщение може лесно да бъде оборено.
Ясно ми е, че всеки ще намери в „Корените на омразата. Моята истина за исляма“ това, което търси. Големият проблем е, ако Фалачи е права в крайността си, а ние сме останали слепи и глухи за нея. И като гледаме случващото се, не може да не мислим в тази посока. Опитвам се да бъда умерен, да остана рационален и с трезв разум. Но при всички положения знам едно – всяка религия трябва да бъде завряна в миша дупка, за да имаме проспериращи общества. Опитомяването и общественото пренебрежение към християнство позволи да имаме свободни и развити общества… но агресивният ислям държи милиард човека в духовна и социална мизерия и трябва да бъде смачкан поне тук, в Европа, по всеки възможен начин, недвусмислено и категорично. Религията е зло, патерица за слаби умове и слаби хора, опасна в умението си да ги пленява и насочва към разрушение. И е като раково образувание, което убива организма, който ѝ позволи да се развива свободно.
От същия автор
От същите жанрове
