Нямам идея откъде да начена. Дамян, художникът на корицата, е виновен до някаква степен, защото поне седмица говореше само за тази книга. Още тогава реших, че трябва да я прочета, но не бях изобщо подготвен за фучащата комета от фантазия, с която Калвино ме понесе из вселената и еоните. За последен път така се чувствах при срещите с „Измислици“ на Борхес и “Истории за кронопи и фами” на Кортасар. Не ще да е случайно, че и трите книги са писани през 60-те години на XX век, част от същински неконвенционалния културен пласт на модерната класика.
„Космически комедии“ е същински Голям взрив от фантазия, хумор и грандиозна обща култура, които са впрегнати в полумитологично осмисляне на астрономично-биологични теми, превръщайки ги в модерни приказки и осмисляне на новото разбиране за света през архетипните модели на разказване (радвам се, че не се налага да изричам това изречение на глас). Очарованието, което космично струи от разказите на Итало Калвино, обаче е като тежко вино – трябва да се поема умерено, на малки дози. Направих глупавата грешка да взема книгата с мен за четене в тролея, а на нея просто не ѝ е там мястото – замених я с новия роман на Кинг, а оставих „Космически комедии“ за четене у дома, в тихото и тъмното, бавно, като реене в космическата безтегловност.
Калвино възпява живота, еволюцията и космическия безкрай по начин, който ми се струваше непредставим, честно. Не съм вярвал. че е възможно да изтъчеш поетично-забавни приказки от тази материя, но ето на – той го прави с шеметен замах, сякаш с ирония насочва своя чутовен талант към създаване на тези игри за ума и сърцето. Темите, които улавя Калвино в мрежите на историите си, са появата на Луната и нейното позициониране на конкретното ѝ място, изсипването на част от нея на Земята и покриването на автентичната земна повърхност от „пластмаса, цимент, ламарина, стъкло и пегамоид“ с привнесената кал, събирането на лунно мляко по времето, като спътникът е бил наблизо и лесно се е прескачало до него, формирането на Слънчевата система, драмата с тясносъседството в сингулярността преди Големия взрив, появата на цветовете на пленатата ни, движението на звездите по предопределения им път около центъра на галактиката, създаването на новите атоми и играта на топчета с тях, еволюционното развитие от водата към сушата, развитието на на сетивата, няколко баса, от които зависи изобщо създаването на Вселената (и нахлуването на асирийците в Месопотамия), изчезването на динозаврите и живота на последните от тях с хората, комуникацията между далечните галактики и какво да правим, ако са ни видели да вършим нещо срамно, появата на птиците и какво, по дяволите, са та… и още, и още, и още. Разлиствам отново книгата, пак се зачитам и не мога да се начудя на невъзможната красота и фантазия на тези текстове.
И любовта. Тя пронизва всички разкази, напъпва, разцъфтява и гасне пак и пак в различни констелации. Всичко важно във Вселената заради нея почва и заради нея свършва. Калвино я е вплел в толкова много истории, които се вплитат една в друга като картина на Ешер – без начало и край.
„Космически комедии„ е от шедьоврите, които разпознавам ясно, дори да нямам нужните сетива, за да им се насладя изцяло. Съзнавам, че не мога да оценя същински размаха на Калвино, неговата безгранична ерудиция и умение да си играе с литературните конструкции. В началото на книгата има хубав предговор, който е добре да се чете и преди, и след разказите, дава известни ориентири с какво ще се/се е сблъска/л човек. Бъдете смели. Струва си.
От същите жанрове
