При все че се прекланям пред Карл Сейгън, от когото съм чел „Свят, населен с демони“ (тая книга промени живота ми наистина), „Сенките на забравените прадеди“, „Бледа синя точица“, „Дракони в райската градина“, „Контакт“ и „Комета“, така и не бях чел досега най-известната му книга – „Космос“. Ясно е, че повечето хора ще се спомнят сериала, който нямаше как да не си припомним и покрай своеобразното му продължение с Нийл деГрас Тайсън наскоро, но самата книга е истинска съкровищница на човешкото познание, каквато рядко се среща. Защото – както всички са научили преди мен – това далеч не е книга за космоса, или далеч не само за него. Това е епос за миналото на човека, за най-важните хора, живяли някога (подсказка, до един са учени и мислители), за еволюцията, за същността на живота и изобщо за всичко, всичко около нас. И да не забравяме – това е книга на 40 години, която не е загубила почти нищо от своята актуалност като инструмент за вдъхновение – това, което Сейгън умее като никой друг.
Няма да сядам да ви преразказвам книгата, разбира се – все трябва да сте запознати с Големия взрив, появата на галактиките и звездите, създаването на Слънчевата система, на планетите и техните спътници, на техните характеристики и тайните, които крият. Същевременно няма как да се предадат стотиците изключителни визуализации на космически обекти, както и стремителният полет на въображението, който демонстрират художниците на сериала и на книгата. А самият текст на Сейгън е еталон как трябва да се пише за науката – със страст, която заразява. Една след друга се редуват истории за хора, които са откривали универсални закони само с ума си – като например Ератостен, който не само е открил, че Земята е кръгла (което остава скрито за някакво нелепо съдружие хора и до днес), но е успял и да изчисли колко точно е голяма планетата:
Единствените инструменти, с които разполага Ератостен, са пръчки, очи, крака и мозък, към които следва да се добави и склонността към експериментиране. С тяхна помощ той успява да изведе по дедукция обиколката на Земята, при това с грешка от само няколко процента, което си е забележително постиженияе за преди 2200 години. Ератостен е първият човек, успял да установи с точност размерите на нашата планета.
Научих удивителната история за един вид раци, чиято черупка бегло наподобявала човешко лице – но навързани в митологичен разказ, те попадат под натиска на изкуствен отбор от страна на хората и в наши дни вече от черупките им сякаш ни гледат смръщени самурайски физиономии/ И то просто защото рибарите връщали в морето тези, които притежавали точно такъв тип черупка – никаква мистика, никакви вълшебства. Или пък защо в началото на средновековието монаси започват да опитомяват зайци – в типично религиозно лицемерие те набеждават новородените зайчета за риби (?!), които могат да се ядат по време на пости. А пък адски ме впечатли наличието на германския сборник „Байлщайн“, който в 28-те си тома (!) помества всички органични молекули, познати на химиците.
Сейгън се спира неведнъж на съзвездията, които в различните традиции са, разбира се, в различна композиция от звезди и с различни имена и характеристики. Пътем той тотално унищожава астрологията, която е най-устойчивата глобална измама след религията, като пространно обяснява защо постулатите ѝ още от древността са псевонаучни бълнувания.
Сред всички истории за изключителни учени няма как впечатление да не прави тематичната история как през 1666 г. 23-годишният Нютон бяга от чумна епидемия в родното си село. Там той „запълва времето си, като изобретява диференциалното и интегралното смятане, прави фундаментални открития относно природата на светлинаат и полага основите на теорията за универсалната гравитация… Запитан как е достигнал до тези невероятни открития, Нютон лаконично отговаря: Като мислих върху тях“. Някои си го могат.
Редом с великите учени по тези страници се изявяват и други действащи лица, като например широко таченият Мартин Лутер, който в своята религиозна ревност казва за откритията на Коперник, забранени от Католическата църква: „парвенюшки астролог… Този безумец иска да обърне цялата астрономическа наука. Но Светото писание ни казва, че Исус е наредил на слънцето на спре, а не на Земята“. Е, не е имало кой да закове на вратата на Лутер информация за заблудата му, която до наши дни царува в умовете на равните му по вяра.
Сейгън отделя внимание и на митовете и космологиите на древните цивилизации, котио свързва със съвременното търсене на извънземен разум.
Но нека все пак не забравяме, че това е книга от 1980 г. и много знакови открития просто няма как да присъстват в нея – като първата снимка на черна дупка, хигс бозона, гравитационните вълни (вж. „Черните дупки и други мелодии от Космоса“ на Джана Левин), приземяването на марсохода „Кюриосити“, та дори и плановете на Илон Мъск за експедиция до Марс в идните години. По онова време дори още не е открито окончателно какво е затрило динозаврите (вж. „Възход и падение на динозаврите“ на Стийв Брусати), Сейгън залага основно на свръхнова, избухнала „налблизо“. А тогава „Вояджър“ е още само около орбитата на Сатурн и не е напуснал Слънчевата система – нещо, което би зарадвало ученият неимоверно. Малко куриозно стоят и споменаванията на Ленинград и Съветския съюз, разсъжденията за взаимогарантираното ядрено унищожение от епохата на Студената война, но за времето си няма как.
Цялата човешка история е събрана в „Космос“. Наистина е книга, която всеки трябва да прочете и да притежава, защото тя може най-важното: да запалва огън и да вдъхновява ума да търси още и още знания. А това в края на краищата ще ни помогне да напуснем тази бледа синя точица, което в едноименната си книга Сейгън издига като задължително условие за оцеляването ни като вид. Само да излезем от къщи и ще се задействаме, нали? 🙂
