– Сър, как умира човек, лишен от утехата на литературата?
– По един от два възможни начина. Или от вкаменяване на сърцето, или от атрофия на нервната система.
Продължавам с романите на Кърт Вонегът по хронологичен ред – и мога смело да кажа, че след „Механично пиано“, „Сирените от Титан“ и „Майка нощ“ именно „Котешка люлка“ ми прозвуча точно по вонегътски в оня смисъл, който влагаме в наши дни. Разбира се, и в предните три имаше такива моменти, но тук вече цялата структура кънти от неговата саркастична ирония, зад всяка страница прозира сардоничната му усмивка и едно постоянно недоумяващо питане: „Виждате ли котката? Виждате ли люлката?“ Защото този свят често те изпълва с почуда какво ти разправят и защо, по дяволите, изобщо не го виждаш. Като бог. Като врага. Като нуждата от саможертва в името на вменен идеал.
Погледът ѝ изразяваше безпомощен упрек. Мразеше хората, които мислеха твърде много. В онзи момент ми се стори, че именно тя е истинският представител на човечеството.
А историята започва кротичко – с един мъж, Йона, който по правило ще бъде погълнат от кита, но това ще е по-късно, важно е какво прави по-рано (а именно „преди две жени, преди двеста и петдесет хиляди цигари, преди три хиляди литра алкохол“), когато се е заел да пише книга на име „Денят, в който настъпи краят на света“. Без да подозира, че ще има рядката, но не твърде полезна привилегия да присъства лично на него. Фокус на неговата книга е създателят на атомната бомба, гениалният, ексцентричен, силно социопатичен доктор Филикс Хоуникър (в когото, разбира се, ми се привиждаше Опенхаймер, но отликите не са никак малко), който в своето нечовешко любопитство е създал и още по-страховито вещество, именувано лед-9, което има свойството да „показва“ на водата как мигом да преминава в твърдо състояние, процес, който не може да бъде спрян и може да вледени световните океани, ако попадне в тях.
Аз се усмихнах на единия от пазачите. Той не ми се усмихна. В националната сигурност няма абсолютно нищо смешно.
Йона обаче ще си има работа не с учения, който благополучно се е споминал, но е успял преди това да даде от апокалиптичното вещество на трите си деца, кое от кое по-странно. И докато проучва всичко около семейството му, отивайки и в любимия на автора Илиум, ще разбере важни неща – като например защо не трябва да пускаш поети да живеят в къщата ти, на какво учи бокононизмът, как се формира карас, а именно група от хора, които „изпълняват божията воля, без да съзнават това“, и какво може да е уомпитър, или оста, около която се върти всеки карас. Но чудатите думички не могат да скрият колко простичко е всичко – като примка от конци, която незнайно защо се нарича котешка люлка. На един причудлив остров, където всички изповядват религия, която е строго забранена със смъртно наказание, Йона ще открие всички отговори на въпросите си, докато пътем ще стане и президент, и ще получи най-красивата жена на света (още една излязла като от мит „Елена от Троя“). А отговорите – е, те кога са носели нещо добро някому.
Понякога се питам дали не е бил мъртвороден. Не познавам човек, който да се е интересувал по-малко от живота. Понякога си мисля, че в това се крие нещастието на света: твърде много хора на високи постове са мъртвородени.
В „Котешка люлка“ Вонегът създава хармоничен сюжет от привидно несвързани сюжетни линии, оплита ги – досещате се къде отивам – като причудлива концева котешка люлка. Едновременно той си прави гаргара с организираната религия, създава нова, доста по-симпатична и с интересни ритуали, видимо романът е свързан и с Кубинската криза от 1962 г. и заплахата от ядрена война, изобщо рискът от научния прогрес без съпътстващ морален такъв, а най-вече си играе с отношенията между хората и как те никога, ама никога не са прости. Има защо този роман да е легендарен, чудно ми е как не го бях чел по-рано, но е убийствено актуален и в наши дни – и точно това е лошото. Трябва ни бокононизъм, за да няма глобален катаклизъм.
P.S. И сега наистина схванах защо „Джунглата на скакалците“ на Андрю Смит беше оприличавана като стил на романите на Вонегът.
