Джош Малерман дойде преди години с „Кутия за птици“ (чакаме филма, то си е ясно!) и… остана. Наложи се и у нас, и по света, и някак успява да комбинира музикалната си кариера с бясно писане, по две книги годишно си издава, и от всички само една, „Къщата на езерното дъно“, е кратичка. Иначе и „Червеното пиано“, и „Гоблин“, и настоящата „Ковчегът на Керъл“, че и бъдещата „Inspection“, са си с нормална за роман дължина. Но тематиката – ей тук е голямата отлика между тях. От заигравка с липсата на зрение, през възможността звуците да манипулират съзнанието, та до един откачен град със зловещи жители и обичаи. А сега се оказваме в… уестърн. Но светът на Малерман е някак изкривен, някак изместен спрямо реалния – и това доказва дори само зловещият убиец с калаени крака, захранвани с огнеопасно масло. Инвалид, който сее пламтяща смърт по пътя си. Образ, който остава в съзнанието, и само си представям при евентуално филмиране как ще изглежда.
Керъл обаче привлича повече вниманието. Жената, която е умирала безброй пъти и сетне се е събуждала. И която в своите кратки смърти в съзнанието си преживява безкрайната агония на падането в нищото, докато малко или много осъзнава какво се случва около неподвижното ѝ тяло. Нейната тайна се знае само от трима мъже – близкия ѝ приятел Джон, съпруга ѝ Дуайт и някогашната ѝ любов, легендарния бандит Джеймс Мокси, с когото отдавна е загубила връзка. На погребението на Джон тя осъзнава, че от околните само мъжът ѝ знае за нейната болест – и че остава в неговата власт, ако се случи пристъп. И точно така става – след часове Керъл потъва в своя мъртвешки сън, който може да продължи с дни, а нечестивият Дуайт се заема да я погребе колкото се може по-бързо – и да си присвои богатството ѝ.
И въпреки това подобни неща си намираха начин да се случат, някогашни влюбени да се съберат отново, една стара любов, двама души, съединени чрез прашните следи на връзката в миналото, нещо със съдбата, нещо с природата на нещата – такава, каквато е била и продължава да бъде.
Само че нейната слугиня се досеща, че нещо се случва – и изпраща отчаяна вест до Мокси. Който трябва да излезе от самоналожената си изолация и да поеме към Керъл по опасния Заселнически маршут – там, където се е прочул навремето с мистериозно убийство, което го е превърнало в легенда, и където ще трябва да се бори с демоните от миналото си. И с гореспоменатия убиец с калаени крака, който го следва, сеейки смърт по пътя си. Огън при огъня ще иде.
Макар на пръв поглед да спазва каноните на жанра, Малерман задълбочава своята история, отделяйки много внимание на борбата на Керъл да оцелее. Борба, която тя води в ума си, докато нейното привидно мъртво тяло е разнасяно и обругавано от съпруга ѝ. И все пак истинска, трудна борба, която може да бъде метафора за битките, които толкова хора водят зад спокойните си лица. Тя усеща какво се случва с нея и знае, че има твърде малко време, преди ковчегът ѝ да се затвори и тя да умре – този път наистина и завинаги.
Изпълнена с постоянно нагнетяващо се напрежение, „Ковчегът на Керъл“ е нетипичен приключенски трилър, който комбинира психологическия съспенс с борбата на живот и смърт между опасни мъже. Малерман държи до самия край два коза в ръцете си – едното е как Мокси е убил навремето своя противник и е получил славата на почти магьосник, и… вторият няма да ви го кажа, защото искам и вие да изпитате изненадата, която сам преживях. Видимо авторът все повече се ошлайфа, поне тук не разчита на отворения край, а задава рамка на своята история, оставяйки все пак малка вратичка за излаз от нея. Роман за човешката воля, която може да триумфира над всичко – и малко, без да акцентирам на нея, на любовта, която никога не умира. И в крайна сметка може да спаси човек и след твърде много години.
Благодарностите са редни – както към Благой Иванов, който откри този автор, когато никой не бе чувал за него, към Зорница Русева за суровия и прям превод, към Ганка Филиповска за щателната редакция и към Живко Петров за поредната му магнетична корица.
