Едно от най-странните ми ревюта тук беше за “Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак. Затова и за мен е удоволствие да публикувам и едно гостуващо ревю за тази чуднопрекрасна книга. Негов автор е Яна Маринова, която вече писа наскоро за “Инкарсерон” на Катрин Фишър:
Тази книга беше в списъка ми с книги, които задължително трябва да прочета. Заех я от приятел, след като я видях в библиотеката му. Започнах да я разглеждам, той се смили и ми я даде за прочит. Не пропусна да я похвали и още повече да разпали нетърпението ми.
Започнах я по време на пътуване с влак. Знаех малко за сюжета на книгата, затова си мислех, че вероятно ще ми хареса. Но не бързах, което по-късно се оказа много правилно решение.
В началото беше… смъртта. А след това цветовете. И в книгата имаше влак. После като картини едно след друго следваха жестоки, някак извратено красиви описания на различни сцени. Смъртта на братчето на главната героиня. Скъсаната дреха на майка й. Студа на снега, безизходицата от случилото се. Новият дом. Най-добрият приятел.
Другият, тайният, опасният приятел в мазето.
Страници, изпълнени с история, разказана от Смъртта. Не, това не е злата смърт от митологиите, която дебне хората и иска почитанието им и жертвите им. Това е една почти нежна, тиха и внимателна смърт, която носи душите на загиналите в дланите си опитвайки се да ги стопли. Смъртта жали за мъртъвците повече от самите тях, успокоявайки ги, спасявайки ги.
Но Смъртта е обсебена от едно момиче, което иска да може да чете, да разбира думите и може би по-късно – да прави и пише свои думи. Момичето жадува за книги, за думи. Краде книги, но винаги по една – толкова е достатъчно за нея. Нейните похождения приличат повече на вземане на това, което й принадлежи, отколкото на престъпление. И всяка книга е стъпка към нова част от историята, има роля, има глас.
„Крадецът на книги“ е книга с много герои, но няколко задължително правят впечатление с дълбочината си, с мекотата си. Те са живи, топли, миришат на мазе, на страх, на война. Също и на кал, на пот, на току-що откраднати ябълки. Гладни са. Треперят. Разплакват ме. И все пак обикнах много тази книга, въпреки че не е моя. Потънах в нея толкова много, че щом отгърнех страниците, за да я довърша, ми трябваха само по няколко минути да се върна обратно в нейната реалност. Реалност на студ, на страх, на срам, на потисничество и обещания. Това е книга, която ще ви разбие сърцето, но преди това ще ви го каже. Ще ви го казва на всяка страница, защото… това, което тя цели не е да ви нарани. А да ви покаже…
Какво? Последвайте я. Ще разберете.
