Първата ми среща със Сара Уотърс бе в „Нощна стража“ – развиващата се назад във времето любовна история в мир и война, която не бе за хора с разбирания от бронзовата епоха. Останах с добро чувство, а стилната корица на „Крадлата“ ме привлече с лекота. Пък и обичам големи романи, това си е.
Началото, толкова ала Дикенс, обещаваше голямо удоволствие, което се и реализира в по-голямата част от книгата, която обаче дочетох почти насила, просто ми дойдоха в повече сантименталността и драматичните събития. Малко като с Оливър Туист, на когото не може да не съчувстваш, но в един момент наивността и жалването му идват в повече – и тук имаше просто прекалено много сърцераздирателност за моя вкус, но все пак отчитам, че както предния, така и този роман са насочени към дамската аудитория и проблемът може би си е в моя телевизор.
Историята се върти около две момичета, расли в двата края на социалната стълба. Едното – Сюзан – е отгледано в бедните лондонски квартали в компания на крадци и измамници на дребно, но макар сираче, е получило достатъчно майчински ласки от жената, която се грижи не само за нея, но и за още много деца, които препродава на безплодни родители или за слуги. Другото – Мод – също сираче, първо живее в лудница, а после се мести в мрачната къща на ексцентричния си чичо, където заживява почти робски живот, подчинен на налуничавия научен труд, който той пише. Пътищата на двете момичета се пресичат, когато красив измамник изпраща Сюзан като слугиня на Мод с цел да му помогне да я съблазни, за да открадне богатството ѝ… всичко това се развива едва в началото на книгата и няма да издавам нищичко повече от сюжета, защото точно с изненадващите обрати Сара Уотърс ме впечатли и никак не искам да ви развалям удоволствието.
„Крадлата“ е роман за любовта и страха, които се смесват неудържимо и емоцията от двете нерядко усилва едната или другата крайност – действие или пасивност. Двете момичета са много различни, но Уотърс с вещина сближава характерите им, показва една конвергенция и на разбиранията им за света. Почти криминалната в първата част интрига придобива пикантен оттенък във втората, избива в драма към трагедия в третата – много различни лица показва авторката при това писане, и точно в това бе и магнетизмът на по-голямата част, която прочетох бързо и с удоволствие. Както казах, в един момент обаче действието се позатлачи и поне за мен част от немалкото страници на книгата просто са излишно разтягане на вече ясната история – краят за челите други книги на Уотърс със сигурност няма да е изненада, даже няколкостотин страници по-рано се позачудих дали действието ще поеме в точно тази посока и се подсмихнах доволен на последните страници.
Куриозното е, че действието в този роман, излязъл през 2002 г., иронично пародира и нашето време с властващия масов литературен вкус, но отново не мога да се спра в детайли, защото бих издал нещо много ключово от сюжета. Ясно е, че Сара Уотърс е обрисувала нравите на оная епоха, на противоборството между лицемерния морал и напиращите разрушителни желания отвътре – но четейки романа сега, не могат да не се правят паралели как се е завъртяло колелото на историята и вкусовете. Но спри, сърце…
Вън от тези до голяма степен случайни връзки, „Крадлата“ си остава драматично-приключенски викториански роман, който не напуска канавата на канона. В книгата имаше отгласи от „Принцът и просякът“ на Марк Твен, но основното ми впечатление е, че Уотърс отдава чест на големия Дикенс с всеки ред на своя роман. Имаше нещо от „Големите надежди“, имаше нещо от „Прикюченията на Оливър Туист“, сигурно и от други негови творби, които не съм чел и затова не мога да уловя. Историята тече с приятно темпо, сюжетните обрати идват навреме, за да задържат вниманието, има много майсторско препокриване на едни и същи събития от няколко гледни точки, които ги показват в много различна светлина и на мен лично това ми донесе голямо удоволствие – стилово Уотърс е безукорна.
От същия автор
От същите жанрове
