…финансовата система в сегашния си вид е проектирана по такъв начин, че:
1) паричното предлагане непрекъснато се раздува;
2) покупателната способност постепенно се изтегля от спестителите към хората, които се ползват от арбитраж и са близо до източника на емитиране на парите;
3) системата възнаграждава големите и добре свързани субекти за сметка на малките и недобре свързани;
4) задълженията постепенно се прехвърлят от частния към публичния сектор, за да не се позволи на системата да се изчисти от дълга;
5) този процес потиска волатилността за известно време, докато тя не изригне наведнъж.
Помните ли как в една от частите на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс онези злощастни голгафринчънци решиха да използват листата на дърветата като валута, сблъскаха се с огромна инфлация, при която „разменният курс е около три широколистни гори срещу един фъстък“ и решиха, че за да запазят стойността на валутата си, трябва да изгорят всички гори? Е, за същото нещо, но по много по-задълбочен начин пише и Лин Алдън в изключителното си изследване „Крахът на парите“, което носи красноречивото подзаглавие „Защо финансовата система ни проваля и как да я реформираме“. По-горе си позволих да извадя един цитат, който недвусмислено сумира тезата на авторката, а държа още в началото да препратя към още две книги, които четох по темата – „Цената на бъдещето“ на Джеф Бут и „Цената на времето“ на Едуард Чансълър, за която писах преди дни. Също както в ревюто за нея, и тук ще цитирам обилно от книгата, без да претендирам нито че съм разбрал в дълбочина разсъжденията на Алдън, нито че цитатите са достатъчно представителни и могат да бъдат оценявани изцяло вън от контекста. Това е впечатляваща книга, над 600 с. дори без бележките и библиографията, с чудесен превод и оформление, и съм благодарен на близка приятелка, която ми я препоръча, определено я намирам за изключително полезна в осъзнаването какво и защо се случва около ни отвъд медийния шум, който замъглява всяка възможност за рационално осмисляне.
Само активи, които са силно устойчиви на увеличаване на предлагането спрямо общото съществуващо предлагане, могат да издържат на това предизвикателство, да станат широко приети като парични единици в глобален мащаб и да запазят тази своя позиция.
Още от самото начало Алдън пише ясно: „Това не е книга за злато, банки, биткойн и политика. Тя е нещо различно – изследване на паричните технологии в техните безбройни форми в миналото, настоящето и бъдещето…“ В своята въвеждаща част, посветена на това какво представляват парите, тя се спира на всякакви причудливи варианти за запазване на стойност – като например черупкови мъниста, които са „много трайни и имат голяма стойност спрямо размера и теглото си поради своята привлекателност и количеството работа, вложена в изработването им“, или пък случилото се на остров Яп, където местните жители използват като парично средство белязани огромни камъни, които понякога тежат тонове, от рядък материал, който не се среща на техния остров. И това работи чудесно за тях до момента, в който на острова попада предприемчив ирландец, който започва да внася много от така ценените камъни и се превръща в най-богатия човек на острова, и макар местните да се опитват да разграничат старите и „истински“ камъни от новите, това в крайна сметка разрушава добре работещата система. Чудесен пример е и възникването на своего рода парични отношения в играта Diablo 2 – специфични пръстени, които стават средство за оценка на други предмети, които иначе не могат да бъдат разменени равностойно.
Чрез тези и други примери авторката навлиза в природата на парите, тяхната еволюция, отвежда и до основните теории около тях и споровете на икономистите дали те са естествено явление, или са продукт на държавата, „който се спуска от горе надолу, или най-малкото са нещо, което е неразривно свързано с обществено-политическата организация в многобройните ѝ форми“. Алдън описва стоковата и кредитната теория за парите и търси лелеяната единна теория, която да даде отговори на сложните въпроси. Същевременно засяга обширно и темата за златото като носител на стойност, като посочва, че „всяка година златодобивните компании добавят около 1,5% ново злато към вече добитото“, това ми се стори интересно, защото е сходно с преследваните 2% инфлация, но за това – по-долу.
…повсевместната практика на банкиране с частичен резерв има голям принос за финансовите кризи, които се случват така често и във всички юрисдикции.
Втората част на книгата е посветена на раждането на банките и темата начева с историята на системата „Хавала“, ползвана от индийските и арабските търговци в последните дванайсет века. Както Алдън пише, „Хавала е децентрализирана мрежа от специализирани парични брокери, наречени хаваладари, които работят въз основа на доверие и репутация. Системата съществува и днес, като използва модерна технология с имейли и телефонни обаждания и обработва стотици милиарди долари годишно.“ След това се спира обстойно на двойното счетоводство, говори за свободното и централното банкиране, както и колко важна е скоростта в процесите, няма да вадя цитати от тези по-технически теми.
В третата част, „Възход и падение на световния паричен ред“, вече се навлиза в същността на тезата на авторката. Засягайки процесите на развитие на банковото дело, печатането на пари и обезпечаването им със злато, тя описва как „по време на Голямата депресия през 1933 г. президентът Рузвелт подписва Изпълнителна заповед 6102, с която обявява за криминално престъпление, наказуемо с до десет години затвор, притежанието на злато от американски граждани, където и да е по света, с изключение на малки количества, например сватбени халки… В резултат на тези мерки гражданите предават на федералното правителство на САЩ големи количества злато в замяна на хартиени долари и банкови депозити.“ Този процес постепенно се разпространява и тя проследява как постепенно насякъде по планетата се премахват обезпеченията със злато и сребро и се стига до „съвременния свят със 160 различни инфлационни фиатни валути – всяка с местен монопол в съответната юрисдикция“, а „основната роля на златото е сведена до това да бъде един от многото некорелирани портфейлни активи и да служи като вид застраховка срещу макроикономически бедствия поради своята способност да бъде физически притежавано и високото съотношение между стойност, размер и тегло.“ Алдън коментира:
Това е причината да твърдя, че провалът на златния стандарт в световен мащаб е бил неизбежен поради технологично несъответствие и че в крайна сметка това се случва по едно и също време навсякъде, а не само тук и там. Колкото по-лесно е да се манипулира една счетоводна книга, толкова по-вероятно е тя да бъде манипулирана. Една централизирана хартиена валута и банкова система, обезпечена със злато, е лесна за манипулиране, тъй като валутата може първо да бъде отпечатана, а последствията (като неизбежна инфлация и нарушаване на обвързаността със златото) да бъдат оставени за по-късно.
Печатането на пари за военни цели е една от главите в книгата, като основен пример е Великобритания, която през Първата световна война държи световната резервна валута и „чрез централизиран декрет тя източва стойност от спестителите по целия свят и я насочва към войната в континентална Европа“. След това Алдън се насочва към анализ на Бретънудската система и нейното изоставяне при Никсън, когато „през 1971 г. светът навлиза в съвременния режим на фиатни пари, което означава, че световният валутен резерв и другите валути не могат да се разменят за нищо“. След това описва възхода на петродолара („Тъй като глобалният пазар на петрол е огромен, убеждавайки много нефтопроизводители да ценообразуват и да търгуват в долари и да влагат излишъците си от петродолари в американски държавни облигации, САЩ на практика „обезпечават“ долара с петрол“) и анализира как това се отразява на американската икономика по далеч не положителен начин, като същевременно поддържа тезата, че заемите, които МВФ дава на развиващите се страни, не са им от истинска полза, дори често е обратното.
Много малко държави в епохата на петродолара успешно са преминали от развиваща се страна, която разчита на дълг в чуждестранна валута, в развита страна, която е в състояние да емитира дълг изключително в собствената си валута.
Тук Лин Алдън става наистина недвусмислена в своя анализ и всъщност стига до извода, че „резултатът от съвременната финансова структура е неоколониално извличане на стойност, което, макар и не толкова директно, наподобява класическия колониализъм“, теза, която определено няма как да бъде приета с лека ръка. Тя смята, че „последните 50 години са период на господство за елитите на Съединените щати за сметка на свободата и вътрешната икономическа жизнеспособност на мнозинството“, като препоръчва нещо, което доста напомня на случващото се в момента: “Можем елегантно да се отдъпнем от останалия свят, да намалим военните разходи, да подобрим паричната си система, да инвестираме на вътрешния пазар и да наблегнем на „страната САЩ“, а не на „империята САЩ“. Другите държави ще трябва да увеличат разходите си за отбрана и светът ще стане по-многополюсен, с отделни сфери на влияние.“
Говорейки за ентропията на фиатните счетоводни книги, както се нарича четвъртата част на книгата, тя описва както съвременната финансова система, така и как се създават и унищожават съвременните валути, ценообразуването, монетизирането и формирането на дългосрочен дългов цикъл, в който доларът има огромна роля. Алдън пише, че „близо 90% от глобалния обмен на валута включва долари, близо 60% от международните валутни резерви са деноминирани в долари и почти 50% от световните търговски фактури и трансграничните заеми са деноминирани в долари. Всички долари представляват взаимносвързани вземания към банките, които в крайна сметка водят до вземания от паричната база на САЩ, която е част от пасива на Федералния резерв“, като тя особено рязко и прямо се противопоставя на идеологията на целевата инфлация от около 2%, за която и Едуард Чансълър пише изрично негативно в „Цената на времето“. И лаконично обяснява:
Тъй като централните банки могат да печатат фиатни пари, а скоростта на твърдите физически пари (например златото) е твърде малка, за да играе ролята на реалистична алтернативна платежна система в сравнение с фиатните счетоводни книги, това неизбежно измества политическите стимули към постоянни фискални дефицити, постоянен ръст на кредитите и постоянно обезценяване на валутата, с малко или никаква защита за тези, които не харесват тази ситуация.
А препратка към другата гореспомената книга, а именно „Цената на бъдещето“ на Джеф Бут, която основно защитава тезата, че бъдещето принадлежи на дефлацията заради технологичния прогрес, са тези думи на Алдън: „Когато всичко се гради върху огромни дългове и политиците продължават да се намесват, за да ги увеличават още повече, дефлацията може да срине системата, ако ѝ бъде позволено да настъпи. Постоянната дефлация не е съвместима с високите нива на дълга, следователно не е съвместима със съвременната финансова система.“
В края на 2007 г. САЩ имат общо 52,7 трилиона долара дълг, разпределен между федералния, държавния, корпоративния, домакинския и други видове дългове. И всичко това се случва при парична база от едва 837 милиарда долара. Всеки долар от дълга представлява иск за изплащане на долари в бъдеще, а през 2007 г. в системата има 63 пъти повече дълг, отколкото базови пари.
Петата част на книгата е посветена на интернет парите, проследява се създаването на наднационалните пари, монетизацията на Биткойн (неговата стойност и потенциал са важна част от книгата, просто не искам да навлизам изрично в това, защото не го разбирам) и неговите предимства спрямо фиатните и останалите криптовалути. Тази глава ми беше особено интересна, но не съм вадил цитати от нея, твърде навързани са нещата и не мисля, че мога да извадя нещо самостоятелно вкратце. Но е много важно какъв извод прави Алдън към края на изследването си:
За политическите партии в развития свят (и особено в Съединените щати и Европа) ще бъде сериозно предизвикателство да се споразумеят как да решат проблема с публичния дълг през 20-те и 30-те години на този век. Воденето на гъвкава счетоводна книга в продължение на десетилетия, съчетано с краткосрочни стимули за нейното използване, е довело до огромно нарушаване на равновесието, което вероятно ще причини голяма инфлация на широкото парично предлагане в обозримо бъдеще. Дългът трябва да бъде преструктуриран или обезценен чрез инфлация, но кой ще понесе тежестта?
И като следствие на това изследователката се фокусира и върху това финансовите технологии пряко засягат правата на човека и защо според нея светът е поел в пагубна посока, в която контролът над хората ще включва и как и къде харчат парите си, нещо, което трябва да бъде конфронтирано.
Сами виждате колко много теми засяга Лин Алдън в „Крахът на парите“, както и съм сигурен, че няма как да сте съгласни с всичките ѝ тези – но това, което не може да се оспори според мен, е, че по тези теми трябва да се разсъждава, трябва да се чете и да се търсят отговори. Далеч не претендирам, че съм разбрал всичко в книгата, най-малко чисто теоретичните модели на парите и тяхната същност, но ми се струва, че изводите, с които започва този текст, доста добре обясняват света, в който живеем, и последиците, които са на хоризонта. Никой няма представа накъде ще поеме светът, дали тези огромни дългове, взети от въздуха буквално, ще бъдат някак обуздани, защото върнати не могат да бъдат по никой начин (на кого?), нито дали биткойн или някоя подобна иновация всъщност ще се окаже жизнеспособна алтернатива на валутите, които са в постоянна и нарочна инфлационна спирала. Но че на Запада (и навярно и на другите „посоки“ на планетата) му предстоят тежки решения и навярно жестоки кризи, това ще да е вън от съмнение.
От същите жанрове
