Жанр: Разкази, Сборник

Издателство:

Автор: Стефан Стефанов

Корица: Росен Дуков, мека.

Година на изданието: ноември 2015 г.

Страници: 272

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

   Знаех, че ако остана още ден в България,
просто ще отворя очи на сутринта и пак ще цикля в бяло, зелено и червено до откат.

    Ще започна с една история, за която и Стефан Стефанов не подозира. При мен идват много, ама много ръкописи и неприятно често им изгубвам дирите, уж се стремя да водя някакви списъци и график, за да отговарям в приличен срок, но никога не ми се получава. Нерядко се случва да откривам в четеца файлове, които вече изобщо не помня от кого са, и след прочита им да диря из пощите кой точно ми ги е пратил, за да пусна мнение. Понякога не успявам да намеря. Така се случи и с няколко разказа, поставени в неясно защо неименувана папка, сред които един, който ми хареса страшно много – ставаше въпрос за футболен мач от долните дивизии в Англия, пък отборите имаха лични вражди, някой беше купен, ритаха се яко, накратко – разказът беше готов материал за чутовен филм на Гай Ричи. И какво – не знаех на кого е. Сериозно. Дирих упорито, но така и не успях да открия и се примирих, че съм си идиот и такъв ще си остана. До една вечер преди няколко седмици, когато се засякохме със Стефан в „Перото“, той ми каза за сборника и сподели, че точно този футболен разказ, който толкова си харесвал, не е влязъл в сборника му „Край до край“… Мигновено „включих“, но не му разказах какво се е случило, реших да го направя, след като прочета сборника, за да му се и извиня :). И бях прав да изчакам.

По едно време Сашко бе седнал на електрическия стол с високоплатена, но гадна работа, красива приятелка, но мастия, и хубава кола, ама трошлива. Беше научен, че това са важните неща.

 „Край до край“ е страхотен сборник, ще го кажа простичко и без излишни епитети и емоционални изстъпления, защото те не биха паснали на стила на Стефан. Но това в началото не личи. „Адиос“ е повест в модерния преди около десетилетие нихилистично-софийско-центристки стил, който не е по моя вкус по ясни причини. Описванието на изтъканото от скука и лентяйство ежедневие на шепа пройдохи и напушалки няма как да е „моята бира“, но определено последната страница ме накара широко да се ухиля, добър край, който осмисли всички прежни страници, които четох малко накриво. Но и не мога да не извадя три силни цитата от точно тази повест – двата горни и този:

Знаеш ли? – започна Ямаеца с благ тон, докато ме потупваше по гърба. – Не мисля, че това, за което говорим е отегчение. По-скоро е подсъзнателен страх, че дори най-тъпият човек по някакъв примитивен начин усеща как мощно се проваляме всички тук. Всички го усещат, затова се държат като обезумели. Държат се, все едно няма да има нищо след тях.

   Факт. След „Адиос“ имах лошо предчувствие какво ме очаква. И толкова по-голяма беше изненадата ми, когато се забих в шантавата повест „Смърдящата река“, която описва мизерната реалност на златната треска в българската колония в Южно Тонго. Стефан изгражда една близка до налудничавост обстановка а ла „Апокалипсис сега“, проследявайки опасното пътуване на шепа ненормални нашенци из непозната територия, в която животът им застрашават както дивите животни, така и митични войнствени африканци, останали незасегнати от съмнителните достойнства на цивилизаторските напъни на българите.

Давид Вълков
Снимка: Давид Вълков

 Тая повест не само събуди апетита ми отново, но и ми показа, че Стефан няма да ме тормози с още терзания от столичен тип. Точно тогава се забих с челна скорост в „Президентската шайка“, една от най-абсурдните и жестоки новели, които съм чел в живота си. Сериозно – не знам какви странни неща витаят из главата на този човек, но се страхувам, че ще ги видим написани. Повестта описва ултимативната крайност на реалити шоутата: американският президент и прилежащите му сили за сигурност се сражават с несметни пълчища бедняци, изпратени да ги избият – всичко това пред безброй камери за развлечение на целия свят, прикован пред телевизорите. Мощта на тази история не е само в налудничавата идея – тя е в начина, по който е развита, по натрупването на планини от трупове, от вдигането на залозите, от претръпването от натурализма и превръщането на масовата смърт в масово развлечение. Определено в тази творба има отглас от „Бягащият човек“ на Кинг, но отглас, отразен и усилен до крясък с пяна на уста.

   „Депортация“ е разказ, посветен на универсалността на насилието в различните епохи и жертвите, които оставя след себе си, но след „Президентската шайка“ просто ми бледнееше, макар да носи сериозно, важно послание.

   За край обаче отново ме чакаше силна изненада – „Сеячи на бури“ е чудесна конструирана гротеска на конспирационните теории, в която местното отделение на HAARP, съставено от кръшкачи и спуснати отгоре блюдолизци, се забърква в огромна беля с няколко успоредно завихрени супербури, които застрашават не само България, но и околните държави. Отново силата на повестта не е само в добрата идея (и в „Отвъд разлома“ на Питър Уотс има разказ за интелигентни бури, изличаващи цели градове, но той е хладен, дистанциран разказвач), а в умелото развитие, което изтипосва безмилостно част от абсурдизма около нас, неуправляемата фенщина, която не оставя никакво място за здравия разум.

  „Край до край“ е не просто струя свеж въздух – това е буря. Мисля, че пред очите ни се развива един чудесен талант, който тепърва ще напише изключителни творби, надявам се да се пробва и с роман, отдават му се по-дългите форми без съмнение. А аз ще взема да намеря първия му сборник – „Горе&Долу“, пропуск е, че не съм го чел. Стефан Стефанов има огромен потенциал, а с този сборник доказва безспорно, че заслужава да бъде избран сред другите книги по рафтовете на книжарниците. И ако така наречената литературна критика у нас пропуска книги като тази, то да не се чудят защо не са в крак с времето и воплите им остават глас в пустиня.

  Още две ревюта за книгата има в „Аз чета“ и „Библиотеката“.

Вземи с безплатна доставка!
Вземи с безплатна доставка!