Досега гледах на турската литература през две призми – мелодраматичната „Любов“ на Елиф Шафак, която четох преди няколко години и дори харесах (бях влюбен, не разумен човек тогаз), и „Името ми е Червен“ на Орхан Памук, която зарязах след тегави петдесетина страница, толкова бавно и приказно се провлачваше, че просто не издържах. И когато зачетох Ахмет Алтан с „Край на играта“, изненадата ми бе пълна. Силен, дълбок, смислен роман, с бързо развитие на действието, градация на напрежението и смазващо силен край, който ми напомни на… Стивън Кинг, ако щете вярвайте. В „Неизживени спомени“ архетипният му злодей Лийланд Гонт дойде в идиличното градче Касъл Рок и до края на книгата то се превърна в кипящ ад, по подобен начин и в „Под купола“ Честърс Мил, отрязан от света, буквално избухна – така и тук главният герой, непопулярен писател, намира малко кътче от рая на брега на морето, но неговата поява става катализатор на серия от драматични промени, водещи до истинска война.
На първата страница писателят признава, че тъкмо е убил човек – в очакване на неизбежното наказание той започва да си спомня какво е довело до това падение. Името на жертвата остава тайна до последната страница, а кандидати за тая „чест“ – бол. Няколко страници по-късно срещаме и Жената – дивна хубавица, по която цяло малко градче е лудо, но тя е влюбена в един-единствен, възможно най-неподходящ човек. Писателят няма избор, освен да заживее близо до нея, търсейки жадуваното спокойствие, за да напише своя голям роман, с който да пробие. Не очаква, че вместо това около него ще се завихрят такива бури, че писането ще е последното нещо, което го интересува.
Всичко започва от старата църква на хълма – легендата гласи, че под нея е погребан Христос, а местните вярват и че под нея има заровено голямо съкровище. Именно около него кипят страстите – местните власти и бандити се намират в постоянно противоборство, основаващо се на корупция и наркотрафик, на пълна безнаказаност и епизодични убийства, които разбунват за кратко духовете. Писателят бързо открива как са разположени лагерите, но се опитва да не заема позиция, извоюва си роля на нещо като авторитет и за обикновените хора, и за тези, които дърпат конците. Увлечен в любовта си, той започва да потъва в подвижните пясъци на страстите в градчето – открива, че наглед сдържаните местни хора всъщност крият куп тайни и страсти; използвайки анонимните си профили в интернет, те изливат всичко, което не могат да покажат публично.
Ахмет Алтан въвежда две различни по вид и смисъл интерлюдии, които накъсват основното действие и лично на мен не ми допаднаха: в едната той си „говори“ с бог, обсъжда пространно защо е убил, чия е винаги за това, отговорен ли е за това действие, или е жертва на промисъл или случайността; в другата си пише онлайн с красавицата и двамата изграждат дълбока виртуална връзка, чието физическо проявление придава красив еротизъм на книгата, но същинската му стойност остава именно в общуването им там, в мрежата. Алтан всъщност показва как интернет може да обогатява отношенията между хората, като им помага да свалят броните си, които обществото, приличието и моралът им налагат в държава като турската, която е светска, ама не съвсем. Много силно е развито това противопоставяне между поведението на човек сред другите хора, когато носи името си и отговорността, сдържаността към него, и какво се случва, когато си анонимен и свободен.
Малко по малко идиличното градче зажужава като кошер, след като могъщият кмет решава да си просвои църквата и съкровището – местните големци, почти аристокрация, му се противопоставят… и първата пролята кръв маркира началото на събития, от които няма връщане. Писателят се оказва сред романа, който му се искаше да напише – от една страна, изживява любовта на живота си, от друга, всички в града са се хванали за оръжието и желанието да го използват е налице. Краят на играта наближава и едно телефонно обаждане ще реши кой ще я спечели.
„Край на играта“ е драма и криминале в едно, написана на блестящ език и не е голяма изненада, че британското издателство „Canongate“ готвят голяма кампания за излизането на книгата на английски – тя наистина има потенциала да се наложи като хит, защото носи едновременно светски страсти и очарованието на Ориента: маслиновите гори, блестящото море, мрачните страсти. За мен лично тази книга обърна мнението ми за цялата турска литература и вече няма да се спирам да посягам към нея – скоро ще излиза на български един много различен роман – „Кръстопът“ на Кемал Тахир, който описва живота на Кемал Ататюрк, ще се чете.
От същите жанрове
