Кралят на тръните крие лудостта си в кутийка

 Всеки глупак може да надраска нещо на плоча и ако никой не прояви здравия разум да изчисти плочата,
след хиляда години драсканиците се превръщат в древна мъдрост. 

    Като е почнала добре, така и да продължи… не се случва толкова често, колкото ми се иска. За радост „Кралят на тръните“ е силно продължение на „Принцът на тръните“, макар че силното усложняване на сюжетно ниво отнема част от удоволствието. Социопатът Йорг Анкрат е вече крал Йорг след всички премеждия в първата книга, а началото на продължението ни пренася четири години напред, когато крепостта му е обсадена от огромна армия от определения за император принц Орин от Стрела. Положението е напълно безнадеждно, от някогашни мечти за величие не е останало много… остава само последно действие от отдавна предопределена трагедия.

   Марк Лорънс обаче ще удължи агонията от началото до края на книгата. Е, няма да е чак като в „Герои“ на Абъркромби, където на една величава битка е отделена цяла книга. Тук четирите отминали години са вместени в поредица от ретроспекции, които са определено по-интересни от бурното действие по време на обсадата. Хитър номер (и едновременно дразнещо усложнение) с устройство, в което Йорг крие спомени и мисли както от злите магьосници, които направляват сънищата му и крадат тайните му, но и от самия себе си, за да опази здравия си разум и душевното спокойствие, позволява читателят да научава какво се е случило успоредно със самия герой. Това малко затормозява действието, но всъщност повече го окепазват интерлюдиите от дневника на Катерин Ап Скорон, които крайно малко допринасят към действието, много повече просто разкъсват интересни моменти, докато протяжно пак и пак научаваме колко е объркана, милата тя, без да разбира, че е просто една пионка. Дано в последната част Лорънс я развие, защото в момента е просто дразнеща и нищо повече, едно лапенце на 12 е далеч по-интересна и полезна от нея, както става ясно към края на книгата.

   И така, в един бурен сватбен ден Йорг трябва да защити замъка си, което наглед е напълно невъзможно (сега, знаем, че има и трета част, именувана „Императорът на тръните“ и да ви лъжа, че може да не успее, не е сериозно), а в протежение на тази обсада постепенно ще разберем и какви ги е чинил през тия четири години, как е падал, ставал, как са умирали приятелите му, как е бил бит, почти отровен, почти изгорен, почти удавен, почти разкъсан от зомбита… абе много почти, но все пак никое от тези деяния не стига до тържествен край.

   „Кралят на тръните“ като цяло ми допадна, но май не по причини, които обикновено ме пленяват. Всъщност стилът на Лорънс е това, което прави най-силно впечатление, изключваме леещата се кръв и насилие, които са в дори повече от първата част. Просто този човек умее да пише дяволски добре, да вплита философия и житейски откровения по адски естествен начин, а умелото вмъкване на фантастика сред фентъзи пейзажа, на опит за правдоподобно обяснение защо в постапокалиптична Европа царуват средновековни порядки и има магия, си заслужават вниманието. Определено скоро ще прочета и последната част, просто няма как.

   Още ревюта за книгата има в „Аз чета“, „Приумици“, „Изумен“, „The God Of Tears Project“, „My Fantasy Experience“ и др.