Аз трябваше да стана финландка.
Трябваше да говоря като финландка,
да ходя като финландка,
да изглеждам като финландка,
макар непрекъснато да бях не на място, някак си неуместна,
сякаш носех палто, чиито ръкави са с различна дължина и прекалено къси за мен,
и обувки, дето на всяка крачка ми стягаха.
Цитатът не е в мерена реч, но ми харесва така, има някакъв вътрешен ритъм в стила на Софи Оксанен, който позволява да го раздвижиш по вертикала. Иначе този конкретен цитат, същностен за книгата, ми припомни за един друг емигрантски роман, „Виенски апартамент“ на Радостина А. Ангелова, която написа „А какво се случва, когато лъскавата нова родина започне да ти убива?“. Но „Кравите на Сталин“ е много повече от роман за емиграцията, физическа и духовна. Това е и роман за хранителните разстройства, за бягството от себе си, за подчинението и за бунта, за отношенията между майки и дъщери. Роман е и за реалността на социализма, която е дотолкова неразличима от българската (чудесно описана например в „Мавзолей“ на Ружа Лазарова), че тръпки те побиват. В далечната Естонска съветска социалистическа република се случва същото, познато и от нашите ширини – от дефицита на какво ли не, през опашките, бюрокрацията, страха, тоталното безхаберие към всичко, кражбите, примирението, култът към всичко западно… Този роман можеше да е написан от българка и по фактологията нямаше да е нужно да се промени нищо – по дяволите, възвеличаването на бананите е нещо, което дори аз помня, дето едва съм закачил тия години.
Сега тежа по-малко, но то и тогава не беше прекомерно, аз самата никога не се съм се чувствала прекалено дебела или с погрешните размери, а единствено погрешно оразмерявана от околните.
Точно преди четири години прочетох „Чистка“ на Софи Оксанен, смазващ и силен роман, който описва социализма и времето след него в Естония. „Кравите на Сталин“ обаче я предхожда с цели пет години – издадена е през 2003 г. и се радвам, че в крайна сметка все пак заговаря и на български. Универсален роман, който наистина ми се иска повече хора да прочетат, защото това е начинът да описваш и нещо толкова лично като хранителното разстройство, и да го смесиш с исторически наратив за една епоха. Тя не бива да бъде забравяна – или споменът подменян – заради несъвършенството на човешката памет, която идеализира всичко в младостта. И не мога да кажа кое от двете има превес, така ги е смесила Оксанен с изключителния си талант и умение да разказва простичко, но наситено. Хроника на отслабването на една държава и отслабването на една жена – на непрекъснатите самоограничения и подчинения на могъщи Господари. За жената това е нейният апетит, за Естония – Москва. Заповедите не се обсъждат, те се изпълняват. Повръща се. Лее се кръв. И иронията, че героинята може да си прави хранителните си пиршества, които после повръща, само защото майка ѝ е сбъднала мечтата на поколения естонки – съблазнила е финландец и е заживяла „на Запад“.
Обзалагам се, че всеки помни първата анорексичка или снимка на анорексичка, която е видял. Те са любимките на жълтите вестници, както също и всички други въпроси, свързани с теглото, разбира се. Все пак анорексията си е болест за принцеси, всяка отслабваща жена става принцеса и всяко отслабване е новинарско събитие, сравнимо с раждането на първородното дете на някоя имперска знаменитост или приказната сватба на някоя миска. Сантиметрите по женското тяло са не по-маловажни от границите на държавата. Прецизно дефинирани, промяната им неизменно поражда заглавия.
Софи Оксанен следва две линии – едната е историческата, в която проследява как идва комунизмът за едно семейство, как се разгръща и как ги разкъсва. Там описва пътят на майката на Анна, главната героиня от настоящето, която се труди наравно с мъжете, оцелява така, както може, и случайно среща любовта в един ресторант. Той е финландец, западняк, с цялата аура на този образ – и дребните истории, като това, че не оставя чуждестранните си цигари на масата, защото му ги просят или направо крадат, изпълват важна част от книгата. Майка ѝ приема да бъде поредната „руска курва“, като се мести с него във Финландия, където прави и невъзможното, за да скрие произхода на детето си – от езика, през дрехите, навиците. Все пак двете се връщат няколко пъти до Естония, дори започват така обичайната за периода дребна търговия със западни стоки, пренасяна с багажа. Евтини жени, евтин алкохол, евтин живот – това е Естония за финландците. И това е стигма, която никоя естонка не може да заличи.
В наши дни Анна се бори с обърканото си и разкъсано между две държави детство, минало и под знака на постоянните крамоли на нейните родители. Едно нещо може да контролира – и това е теглото. Постепенно пропадайки в своя проблем, тя живее само за храната и изхвърлянето ѝ. Създава си безброй ритуали, в които загиват връзки след връзка. Изходът – той е обратно в Естония, в родината на майка ѝ. Но много път има до него.
„Кравите на Сталин“ е безпощаден роман. Честен, разголен, смазващ, обвиняващ и опрощаващ и на лично, и на национално ниво. Роман, който жените ще разберат далеч по-добре, но и мен впечатли силно, трябва да отдам дан за това и на превода на Росица Цветанова. Безспорно доказателство, че скандинавската литература е номер едно в света за новото хилядолетие. Няколко държави, между жителите на които ние едва ли правим разлика, завладяха света с книгите си – с пълно основание.
