Когато тънкият воал на цивилизацията е разкъсан от безкраен конфликт, където точно лежи моралът? Може би в срамното оцеляване, което предлага на слабите, жените, децата и възрастните поне някаква възможност да продължат да живеят? Или в славната принципна съпротива въпреки крехките надежди за победа и вероятността за пълно унищожение? В кой знаменателен момент една цивилизация претегля последиците от капитулацията в лицето на сигурно поражение срещу славата на съпротивата, която би могла да предложи поне малък шанс за триумф въпреки неблагоприятните обстоятелства?
Уроците на историята най-често са поучителни, но в немалко случаи са направо ужасяващи – и в „Краят на всичко: Как войните се превръщат в пълно унищожение“ военният историк Виктор Дейвис Хенсън е събрал четири примера под общия знаменател на пълната разруха и поголовното клане. Или както сам авторът пише: „Всички разгледани в книгата примери – разрушаването на Тива от Александър Велики, заличаването на Картаген от Сципион Емилиан, завладяването и трансформацията на Константинопол от султан Мехмед II и унищожаването на Теночтитлан от Ернан Кортес – бележат края на цели култури и цивилизации.“ В този контекст той търси някои паралели с нашето време и фактически се противопоставя на основното послание на Стивън Пинкър в „По-добрите ангели на нашата природа“, че насилието всъщност намалява. Всяка от тези истории заслужава отделна книга (като например „1453. Падането на Константинопол“ на Роджър Кроули), но Хенсън умело успява в под стотина страници да обедини фактологичната основа на всяко от завоеванията с анализ на причините и последствията от тях.
Началото е посветено на унищожаването на класическа Тива от още младия Александър Македонски, който все още не е станал Велики. Авторът разглежда корените на конфликта, както и защо другите гръцки градове не се притичват на помощ на древния град – те дори дори привеждат исторически основания за това, като например факта, че някога тиванците са приели да бъдат съюзници на персите. Проследява се как към армията на Александър се присъединяват „фанатици от околните градове“, които са прочути с омразата си към тиванците, както и се посочват поредицата от грешки на тиванците, сред които дори чисто емоционално предизвикателство към младия и агресивен владетел.
Заличаването на пунически Картаген е добре позната история, но подходът на Хенсън извежда на преден план чисто цивилизационния сблъсък между двете култури. Картагенската със зловещите си жертвоприношения на деца и римската, която е живяла в страх от картагенците твърде дълго и е готова на всичко, за да премахне тази заплаха завинаги при третата голяма война между тях. Хенсън посочва, че това не се случва лесно, въпреки че всички предимства са на страната на римляните – отчасти защото „картагенските укрепления вероятно били най-голямата крепост в древния свят до основаването на Константинопол половин хилядолетие по-късно…“. Лидерството е ключово в този конфликт, а в обсадения град то е поверено на Хасдрубал, агресивен военачалник, който успява да настрои срещу себе си дори собствения си народ, а за почуда успява да си осигури впоследствие „безопасен и спокоен живот в изгнание в Италия“. Хенсън излага различни теории защо Картаген е унищожен, а не просто победен и наказан, както в предишните войни, както и обобщава: „Безмилостното заличаване на Картаген убедило Рим, че той не просто притежава силата и формулата да унищожава цели древни цивилизации, но и че има моралното право да прави каквото пожелае.“
Падането на визайнтийската столица Константинопол е централно събитие в прехода между Средновековие и Новото време, като историкът последователно проследява както обективните причини то да бъде неизбежно, така и интересната възможност, че съдбата на обсадата в един момент се фокусира върху раняването на един-единствен човек, след което следва рухването на цялта защита, оцеляла дълго време преди това. Той описва защо Теодосиевите стени са непревземаеми в продължение на векове (много българи са убедени от училищния чин, че наши владетели са имали възможност да превземат града), какви логистични предизвикателства решава Мехмед II, за да подсигури успеха на обсадата си, а не бях срещал досега твърдението, че адмиралът на османския флот по време на обсадата, Балтаоглу Сюлейман бей, бил бивш български военнопленник.
Най-интересна за мен беше непознатата ми в детайли история за превземането на ацтекската столица Теночтитлан, за която Хенсън пише: „В продължение на вече петстотин години историците спорят за мистерията как толкова малка испанска армия – в нито един момент испанските сили не надхвърляли хиляда и петстотин войници – първоначално разбита и на ръба на пълното поражение, успяла да възстанови мрежата от местни съюзници и да се върне в Теночтитлан, за да унищожи една империя с четири милиона поданици, управлявана от добре укрепена столица със стотици хиляди жители. При това – за по-малко от две години.“ Разбира се, не без помощта на десетки хиляди свирепи талскалски воини като съюзници, които ненавиждат потисниците си ацтеки с техните многохилядни човешки жертвоприношения и институционализиран канибализъм.
Част от очерка се фокусира върху личността на самия Кортес, който дотогава е „просто един незначителен испански колониален служител без почти никакъв предишен военен опит“, като Хенсън обобщава: „В дивата вътрешност на Мексико навярно го смятали за всемогъщ завоевател, но в действителност Кортес бил никой сред безбройните чиновници и войници в огромната бюрокрация, флот и армия на испанската империя.“ Освен неговите неочаквани лидерски умения и военен гений авторът анализира технологичното предимство на испанците – „хората на Кортес били практически неуязвими за обсидиановите остриета на местните противници – стига конкистадорите да можели да си стоят на краката в продължение на безкрайни часове на безмилостна сеч“, както и това, че „преди времената на Колумб ацтеките воювали безмолостно предимно с познати врагове от бойни полета в близост до своите земи, а испанците от шестнадесети век били глобални воини, които се сражавали с всякакви противници – с британския флот в открито море, с османските еничари и маврите пехотинци в средеземноморския регион, с кондотиерите на коне из италианските бойни полета.“ И само като интересен контрапункт бих посочил алтернативната история в романа на Лоран Бине „Цивилизации“.
В своя епилог Хенсън описва защо е избрал точно тези четири града и защо други, като например края на Източна Прусия заедно с нейната историческа столица Кьонигсберг (за нея подробно пише Норман Дейвис в „Изчезнали кралства“) не попадат под общия знаменател на пълното унищожение и „Краят на всичко“, както е озаглавена книгата. И знаменателно предупреждава:
Подобно на своите предшественици съвременните агресори понякога ще настояват на невъзможни условия. Понякога ще се разгневяват още повече от упоритата и ожесточена съпротива. Обикновено ще сменят командири и стратегии, докато не намерят онези, които да гарантират победа дори с цената на унищожаването на врага. В краен случай умишлено или по невнимание те ще изгубят контрол над собствените си войски, които от своя страна де факто ще преосмислят победата и ще я превърнат в пълно изтребление. И със сигурност ще пролеят сълзи на разкаяние заради случилото се, докато твърдят, че унищожението никога не е било истинската им цел.
От същия жанр
