Отдавна чаках излизането на „Краят винаги е близо“ на Дан Карлин, познат като създател на историческия подкаст „Hardcore History“, макар да изпитвах нормален скептицизъм – подкастите не ми допадат, не слушам такива (а защо хората го правят, вместо да четат, ми е съвсем необяснимо), но все пак имах надежда, че в книжна форма тази лековата съвременна залисия може да има стойност. Без особени претенции авторът изследва в кратки глави моменти от историята, които преценяваме като „апокалиптични“, и ги свързва с нашето време и вероятния завършек на собствената ни цивилизация.
Първата глава е посветени на популярната идея, че тежките времена раждат по-жилави хора, което не е особено защитимо от доказателствата. Втората проследява как са отглеждани децата и дали това влияе на обществата – там например Карлин цитира германския военен историк Ханс Делбрюк, който казва за римската епоха и постоянната варварска запаха, че „Основната задача на съществуващата армия е чрез дисципината да накара цивилизованите хора да се справят с не толкова цивилизованите.“ Следва изследване на края на Бронзовата епоха, когато по не твърде ясни причини ред градове и народи преживяват опустошения, които променят посоката на историята – Карлин привежда няколко различни теории защо това се случило, включващи и вражески нашествия, и климатични промени, и още куп бедствия, които може да са се случили и едновременно. В тази глава той се опълчва на теорията, че въоръжените с железни оръжия войници имали решително предимство на бойното поле и това изместило дотогавашните от бронз, която съм срещал в други книги като малък.
След това авторът описва рухването на Асирийската империя, ознаменувано с превземането на столицата Ниневия, който не продължил дълго, както заника на Римската, но има доста сходства в причините. Точно пък на възхода и (основно) падението на Рим е следващата глава, която се опитва да обясни как непобедимата му армия (която според Карлин би могла да надделее над почти всички други до навлизането на барута, най-малкото с успешното поддържане на голям брой войници на бойното поле) постепенно се „германизирала“ заради масовото използване на наемници от околните народи, които се използвали срещу други подобни на тях, заплашващи римските граници. Цяла глава е посветена на епидемиите, а едва ли някога ще четем този тип глави по същия начин след случилото се в последните две години. Той спекулира какво ли би се случило със свят, в който удря наистина помитаща пандемия като черната чума или испанския грип, и логиката е свирепа.
Пренасяйки се към наши дни, Карлин отделя глава за създаването и използването на ядреното оръжие, както и за заплахата от унищожение на света, кулминирала през Студената война и основно Кубинската криза. Интересно ми бе обяснението как американският президент всъщност получава властта над това супероръжие, което не е било конституционно обусловено и е отговорност, която не е носел никога никой. Следващата глава пък е фокусирана върху стратегическите бомбардировки, които причиняват не по-малки разрушения и човешки жертви от двете атомни – авторът проследява еволюцията на тази тактика от зараждането ѝ през Първата световна война (когато американският президент Уилсън порицава публично Германия, когато техен пилот пуснал ръчно няколко бомби и листовки над Париж) до кулминацията в края на Втората, когато германски и японски градове са унищожавани безмилостно… и безсмислено. Тоест за три десетилетия неприемането на дребна простъпка преминава в горещо одобрение на мащабна касапница. Той пише за зараждането и упоритото поддържане на идеята, че такъв тип атаки ще сломят духа на населението и те ще се вдигнат да наложат мир – което не се случва.
„Краят винаги е близо“ е историческа книга в лека категория, която навързва бегло отдалечени през хилядолетия събития, а Карлин прави често преки паралели между различни времена – например древният Вавилон е оприличен на Париж на неговото време заради културното му влияние, уважавано дори от асирийските му врагове… преди да го разрушат. Бележките под линия определено са твърде много, а поне половината спокойно можеха да са част от основния текст, не разбрах защо трябва да се разкъсва мисълта на две места. А една и съща я имаше на три различни места, явно Карлин си е харесвал този цитат на Бъртранд Ръсел и го е използвал в различни епизоди. Като цяло – приятно четиво за неделя следобед, но все пак си мисля, че у нас се издават тонове книги на истински историци и такъв тип смляно съдържание не издържа в сравнение с тях.