Човек не може да си начертае някакви линии и кутийки и да не мърда от и на косъм от тях. Понякога се налага да използваш провала като трамплин, от който да се оттласнеш към успеха. Трябва да поддържаш крехко равновесие между надеждата и отчаянието.
Може би наистина е по-добре да се четат тежки книги в странни времена – с леките само ще негодуваш повече срещу всичко около ти. А с тежките се смиряваш и в крайна сметка провиждаш, че пак имаш по-добър жребий от почти всички в историята. „Крехко равновесие“ на Рохинтън Мистри е това тихо, но настоятелно напомняне, че светът все пак навярно върви към по-добро. Разбира с, когато заговорим за мащабни романи за Индия, повечето ще се сетят за шарения пачуърк на „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс. Но аз по-скоро бих посочил „Свещени игри“ на Викрам Чандра, а дори бих си позволил и кощунството да добавя фантастика – „Река на боговете“ на Иън Макдоналд, защото тази бъдеща Индия е не по-малко реалистична и смайваща от тази в миналото, която описва Мистри.
През животите на четири мравки от втория по големина мравуняк в света той рисува тъжна картина на една държава, погълната от себе си и смазана под хилядолетните натрупвания. Мистри описва с болка отношението към по-долните касти, насърчавано от религия, традиция и неизкореними суеверия и невежество – и смайващи в дивашката си жестокост наказания за дребни простъпки на абсурдни забрани. Болка, осакатявания, смърт се редуват в страховита процесия, а последвалото насилие по политически подбуди изглежда просто още един вид обичай. И безропотното приемане на тази участ, по-страшна от робската, е най-плашеща, защото за разлика от всички роби в историята, париите в Индия не подозират, че има свобода, те са оковани в мислите си. Дали в наши дни е по-различно, за броени десетилетия могат ли да променят вековни приемани за свещни истини постулати?
Пред читателя се възправя мизерия, която е трудно да се преглътне. Град, в който е изключително трудно да се намери място за спане на улицата и дори за тази съмнителна привилегия се налага да се плаща. Тук са и незаконните селища без никакви удобства, с една чешма за хиляди и това е – докато не дойде нов закон и за часове всичко се изравнява със земята. Тук са мащабните строежи, за които се отвличат хора от улиците и са пращани на експлоататорски труд срещу лоша храна и подслон. Тук е вездесъщата корупция за всичко, абсолютно всичко. И в крайна сметка онази зловеща програма за стерилизация, чиито размах и прийоми са просто непредставими в наше време. Но те са точно там, при това с услужливата помощ на Запада, за което Мистри обаче не споменава – той не дири вина в британските колонизатори, нито врагове в околните държави. Той просто описва Индия, такава, каквато е, жестока към себе си както убиец в нощта към просяците. И да не забравим политиците, чиято реторика по целия свят е еднаква:
И новите летящи отряди, които сега създаваме, ще изловят контрабандистите на злато, ще разкрият корупцията и плащанията на черно, ще накажат данъчните измамници, заради които страната тъне в бедност. Бъдеще сигурни, че правителството ще изпълни своята задача. Вашата роля е простичка: подкрепяйте правителството, подкрепяйте извънредното положение.
Но, представете си. „Крехко равновесие“ е и роман за обич. При това не романтичната, а тази позабравена обич между хора, дори между непознати, между същества от различни светове, защото в Индия на едно място са струпани и смесени твърде много от тях. И ако нещо трябва да се отдаде на модерността, то е, че позволява нерушимите някога граници да бъдат преминавани, макар и на скъпа цена, както героите на Мистри се убеждават. Героите му се въртят в танца на своите предубеждения и страхове, докато ударите на съдбата в крайна сметка не ги карат да се разголят и да покажат истинската си същност – и да видят, че под всички защити са едно. Да си помагат в тежък час – това се оказва пътят им обратно към човещината.
В крайна сметка се появява едно общо одеяло, съшито от парчетата на общите им спомени – на тези непознати, които се срещат случайно на първите страници. И които ще се опитат да постигнат онова безумно крехко равновесие между надеждата и отчаянието от цитата в началото. Но ще се провалят, защото това не е приказка, нито сапунен сериал, а огледало на живота – право, криво, каквото е.
„Крехко равновесие“ е един от онези романи, които пронизват, без да впечатляват със сюжетни лупинги. Действието се развива тихо, кротко и красиво, на безукорен стил, който номинациите за „Букър“ предполагат, и който Владимир Молев е предал с вещина. Внезапните пропадания в садистични изстъпления идват изневиделица, а като хора от по-честита част на света все очакваме те да се компенсират по някакъв начин в живота на героите. Но все пак това е Индия. Там сякаш щастливият край е само във филмите.
От същия жанр
