И така, всички станахме свидетели на убийство – започва Елизабет, –
което не е нужно да пояснявам, че е прекрасно.
В последните години имаше доста хитови заглавия, в които главни герои са възрастни хора – ще спомена само три от най-популярните: “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон, „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман и “Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота” на Хендрик Хрун, като именно с последната най-вече свързвах случащото се по страниците на „Криминален клуб „Четвъртък“ на Ричард Озмън, навярно заради старческия дом, пардон, пенсионерското селце, в което се развива действието. Чаках книгата с интерес – около нея се вдигна много шум в бранша, бе преведена на десетки езици, затова и очаквах да е сигурно попадение за плажа. Което се оказа и вярно, и не.
Четирима колоритни старци са си уредили живота – мястото, на което живеят, е прекрасно, а известните проблеми, които имат с алчен предприемач, са по-скоро повод да повоюват отново както в добрите стари времена. Като казах воюват, ще спомена единствената според мен наистина отличителна героиня – Елизабет, която е имал бурна шпионска кариера през Студената война, има свидетелство за управление на танк и тъмно минало, от което извират безброй истории. Тя е и двигателят на тези чудаци, които разследват стари престъпления в своя четвъртъчен клуб, макар че другите едва ли ще се съгласят да ѝ отстъпят ръководната роля с лекота. Нещата обаче стават наистина интересни, когато е убит един от мъжете, които имат интерес към развитието на комплекса, скоро го следва още един, и, както си е редно, заравянето в миналото вади много скрити тайни на повърхността… дори буквално, от едни гробове излизат кости, които не бива да са там. Полицията е в безизходица, а старците пак и пак ги преварват в проследяването на следите, особено след като си помагат с фини психологически и груби – кексове с водка – манипулации, за да измъкват информация от доверчивите служители на реда.
Прекръства се в основата на статуята, в нозете на Христос. В днешно време вече не може да коленичи, защото артритът и католицизмът трудно се спогаждат.
Като цяло „Криминален клуб „Четвъртък“ се лашка между хумор и кримка през цялото време, като тази неопределеност всъщност ме дразнеше – при Юнасон например това бе напълно изчистено в посока хумора, докато тук Озмън се опитваше хем да заплете здраво криминалната история, хем постоянно героите му да сипят свежи лафове, често свързани с напредналата им възраст. Може би просто не съм правилният читател за тази книга, предпочитам кримките на Антъни Хоровиц, които също се заиграват с канонита на жанра и ги разчупват, което, струва ми се, авторът на тази е целил – и явно е успял с изключителния успех на романа си.
От същия жанр
