Тежка участ има тая книга – да е хем позната на всички модерна класика, хем да е в тежката сянка на филма по нея и навярно точно поради тази причина четена по-рядко от други с не толкова успешни екранизации. Колко е важен филмът показва и това, че огромната част от кориците на безбройните издания на романа са все с образа на Марлон Брандо в характерна замислена поза. Чест прави на колегите от „Емас“/“Глобус“, че са избрали друг подход, определено корицата на последното българско издание ми допада силно. Иначе без бой признавам, че съм изпуснал да чета този роман на младини, никога не са ме привличали криминалните сюжети, но сега се наканих покрай насърчението на Гари Каспаров от „Зимата идва“. И се радвам, че се случи, защото „Кръстникът“ е поглъщащ роман със собствен ритъм и обаяние, които е трудно да бъдат изкопирани.
Малко са романите, в които злото е толкова привлекателно, толкова оправдано и звучащо като смислена алтернатива пред реалността. Марио Пузо още в началото хвърля ръкавица към нея, показвайки поредица от несправедливости, с които обикновените хора са безсилни да се справят, но обръщането с молба за помощ към дон Вито Корлеоне мигом поставя нещата на мястото им. Той е стълб, патриарх в класическия смисъл на думата, човек, въплъщаващ не само власт, но и уменията да я използва. Романтичността на образа му е безспорна, много различна от бясната агресивност на други гангстери, на техния показен и разточителен стил на демонстрация на недосегаемост. Кръстникът е змия, която знае кога да захапе – и кога не, което е не по-малко важно умение. Разбира се, нямам капка намерение да се разпростирам из сюжета и да му правя някакъв анализ, класиките са, за да бъдат четени, а не преразказвани.
Да си кажа все пак какво не ми хареса. Схващам, че повечето отдадени фенове на книгата са я чели на млади години и всяка дума, че в нея има несъвършенства, ще се приеме на нож, но мечка страх, мене не. Видимо според мен на места текстът става телеграфен, с което Пузо си спестява нуждата да щрихира по-щателно своите герои, оставя ги архетипни като в приказките, където винаги първите двама братя се провалят, но третият, обикновено с хитрост, успява там, където те не. Например след атентата в Италия Пузо скача месеци напред във времето и напълно игнорира как Майкъл преживява смъртта на любимата си. Пропуска изцяло неговите гняв и болка, чак в края му дава възможност да отмъсти, но лекотата, с която се върна при старата си любов – която, схващам, толкова повече пасваше на света му, на интересите му и прочие – ме потресе. Една думичка само каза, че имало друга, и толкова. Може би в другите романи излизат наяве подробности, но в оригиналния „Кръстникът“ за мен Майкъл остава като осакатен образ, доста повече кукла на конци на автора, отколкото такъв развиващ се герой, какъвто Пузо иска да нарисува.
И като контрапункт на корицата, текстът в книгата има нужда от щателна корекция. След сканирането на превода на Елена Юрукова от някое старо издание са останали прекалено много грешки, които развалят удоволствието от четенето.
От същите жанрове
