Давам си почивка малко от понякога угнетяващите драми около Хари Хуле – в поредицата за него Ю Несбьо е концентрирано мизантропичен и малко са нещата, които носят позитивно усещане. „Кръв по снега“ звучи като роман, написан за почивка, за разнообразие, за чисто писателско удоволствие (а една подхвърлена глава си е направо жанрова самоирония) – и ако на сюжетно ниво той няма как да се сравнява с другите опуси – под 200 с. е, то на стилово предоставя различен поглед към таланта на норвежкия крал на кримито.
Трагикомичният герой Улав (на български името му внася допълнителен снизходителен нюанс) работи като убиец по поръчка за знаков мафиот – и то просто защото се е провалил злощастно в другите си опити за криминална дейност. Той върши задачите си чисто и ефективно, без да се замисля особено, защото обича да се носи по течението. Същевременно носи добра душа, което засвидетелства скоро пред читателя. Нюанс на нежност в живота му внася едно момиче, което е спасил от лоша участ, и чийто живот продължава да следи отблизо. Същевременно Улав обича да си фантазира и да доразвива в главата си ситуациите, в които попада – че кой може да го вини, че се надява нещата да се подредят все пак по добър за него начин?
Сега обаче получава поръчка, която ще обърка всичко. Шефът му поръчва… жена си. И не стига, че тя е изключителна красавица и нашият Улав хлътва в нея, но и той все пак съзнава, че ако изпълни поръчката, ще стане неудобен свидетел и може да очаква да бъде свитнат също без време. А скоро прави грешката да реши задачата по по-… хм… творчески начин и убива погрешния човек, мислейки, че така ще умилостиви шефа си и красавицата ще живее. И се оказва беглец заедно с нея, а единственият човек, който може да му помогне, е прекият конкурент на неговия бос, чийто хора досега е отстранявал методично. И кашата става само по-сериозна.
„Кръв по снега“ подлъгва с хумористичния си стил и сатиричното осмиване на битието на един убиец с добро сърце – от ония криминални персонажи, които литературата с удоволствие рисува, но които едва ли съществуват в истинския живот, де да знам. Улав е наивен и впечатлителен, макар че погледът към миналото да разкрива откъде идва твърдостта му и умението да отнема животи. Всеки с вкус към трилърите ще хване очаквания обрат в края, доста предвидим е, но Несбьо подхвърля това само като уловка за всички нас – и прави още един силен финт, който отива повече на Бакман или Юнасон, да си призная. И успя и да ме натъжи, и да ме усмихне, когато осъзнах как ме е водел за носа.
Не, не бива да започвате Ю Несбьо с този роман, твърдо няма общо с поредицата за Хуле. Но е хубава по много нетрилъров начин книга.
