Спомням си ясно първата среща с опиващата проза на Джонатан Франзен – беше в един малък клуб около „Кристал“, в който колегите от „Колибри“ представяха „Поправките“. След това бързо излезе и „Свобода“, а броени години по-късно ги последва и „Чистота“ – три мащабни и внушителни романа, които представяха вълнуваща картина на американското общество през призмата на герои, на чиято драматична съдба не можеш да не симпатизираш или съчувстваш. Толкова по-горд съм, че имах възможността да продължа по тая прокарана пътека с „Кръстопътища“, благодарен съм на Владо Молев, че пое нелеката, но славна задача още веднъж да предаде словото на Франзен на български, както и на Петя Петкова (нейна е преводаческата заслуга за друг велик роман – „Утопия Авеню“ на Дейвид Мичъл) за внимателната редакция – това е екип, с който съм спокоен, че е свършена най-добрата възможна работа по текста. А дизайнерът Живко Петров спази отдавна дадено обещание, че ще направи специална корица, която ще предаде духа на книгата, но и ще я отличи от всички други издания – и го направи с вещина.
Не бях готов да пиша за книгата около излизането ѝ в края на миналата година, бях чел последната коректура някъде през юли и романът се беше замъглил в съзнанието ми, а да драскотя насила общи приказки не ми е по вкуса. Затова и я сложих на купчината с чакащи заглавия и си казах, че ще си я прочета отново, вече само читателски, и тогава ще споделя. Дори мислех да я помъкна с мен на едно дълго пътуване, но я почнах два дни преди полета и…. така ме увлече отново, че всъщност изобщо не дочака до качването в самолета, зарязах други ангажименти и просто си я дочетох – знаех какво ще се случи, но не можех да се откъсна от летящите страници, по които се разстилаше платното, в което през призмата на една фамилна драма се щрихираха конфликтите и поколенческите сблъсъци в цялото американско общество. Или, казано не толкова префърцунено – книгата така ме увлече, че просто не можех да я оставя, не се намира лесно толкова фина комбинация между висока литература и четивен стил.
Ето ги семейство Хилдебранд. Началото на 70-те е, войната във Виетнам все още гълта животи, но в пасторското семейство на Ръс Хилдебранд това е твърде далечна и само теоретична трагедия. Още от първите страници Ръс започва да пада в очите ни – и ще продължи да се самоунижава още дълги, дълги страници, докато търси начин да разчупи оковите на отдавна втръсналия му брак. Увлечен е като незрял хлапак в млада вдовица, чийто игрив характер му дава нередни надежди, и търси начини да прекара повече време с нея, без да застраши позицията си в църквата, която така и така е била подронена от едно унижение, което не спира да го гнети. Унижение, причинено му от неговия колега Рик Амброуз, който намира по-привлекателни и разчупени начини да води младите към бога, и който оглавява с много жар сплотената църковна младежка група на име „Кръстопътища“, около която ще се върти голяма част от действието.
Неприязънта му към Амброуз беше като власеница, като бодлива тел, опасана около гърдите му. Той страдаше и в страданието си се чувстваше по-близо до Бог.
Още по-голяма болка за пастора е, че неговата дъщеря Беки се е присъединила към тази младежка група, макар и с по-различна от очакваното мотивация. Тя е красавицата на училището, радва се на огромно внимание от всички страни, но любовта я отвежда към обятията на обаятелен музикант, който за съжаление си има сериозна приятелка – а тяхната банда е точно на ръба на големия си пробив. Синът на Ръс, Пери, напълно функционален социопат с висок коефициент на интелигентност, също се оказва част от групата, но и неговите мотиви са твърде сложни и объркани – достатъчно е да ви кажа, че това момче върти търговия с леки наркотици за по-големите си съученици и редовно сам употребява, за да се справя със съмненията, които го разкъсват. Двамата имат по-голям брат, Клем, който е вече първокурсник в университета, но неговият сблъсък със завладяващото плътско желание ще го изкара изцяло извън релси и всъщност ще го поведе към страшната и далечна война в Южна Азия – но и не съвсем. И още едно дете допълва това особено семейство, най-малкото момче Джъдсън, който тъне в неведение какви ги вършат неговите братя и сестра му. И за да завърша картината на семейството, нека обърна внимание и на наглед покорната пасторска съпруга Марион, която тайно ходи на психолог и се опитва да се справи с жестоки спомени, които потиска твърде много години в себе си – и това, че мъжът ѝ не я забелязва, е още по-силна мотивация всъщност да започне да действа след толкова години опити да забрави.
Разпадането на точно това семейство Франзен ще ни предостави, като през техните малки лични драми всъщност обрисува и по-големите обществени разломи на това разделно за Америка време. Катализатор на проблемите е наследяването на солидна сума от тяхна близка, която желае красавицата Беки да я използва цялата за славно пътешествие из Европа – но загрижените и никак не заможни родители имат желание тези пари да останат за колежанското обучение на всички деца, решение, което ще доведе до още повече проблеми. Един по един всеки от семейството ще извърши своето грехопадение – Ръс е готов на всяко унижение, за да се почувства отново мъж, съпругата му търси изкупление за случилото се в миналото, като се опитва да го възкреси, а всяко от децата им ще вдигне своя бунт и ще си плати за своите простъпки. Траекториите на сюжетната линия ще отведат и сред индиански резерват, където няма как човек да се скрие в защитното лоно на цивилизацията, а зависимостта от наркотиците ще накара един блестящ ум да помръкне и да извърши поредица от мерзости и откровени идиотщини. И точно това падение всъщност ще подаде въже за измъкване на близките му, които до един са достигнали своето грехопадение и всъщност търсят начини да се завърнат към истинските си същности, от които през почти цялата книга отчаяно бягат. Един драматичен кръговрат изгражда Франзен за своите герои, като ни прави свидетели на всяка тяхна стъпка по жаравата на самосъжалението, упорството и гордостта.
Всъщност очаквах „Кръстопътища“ да не ми се понрави толкова заради религиозния фон, на който мислех, че ще се развива действието. И на пръв поглед той е такъв, особено Ръс постоянно прокламира своята вяра, но всъщност точно неговата ревностна отдаденост е отдалечила близките му ако не от Бога, то поне от църквата като пътеводна институция. Франзен изследва как една общност може да си дава взаимна подкрепа наглед по религиозни, но всъщност по изцяло човешки причини – не всички в групата „Кръстопътища“ са искрено вярващи, нито това се изисква задължително от тях, виж, да са добри едни с други, да се стремят към разбиране и приемане, е много по-важно. Изобщо това е роман точно за приемането на човек точно в миговете, когато е слаб – всеки от героите на Франзен, не само членовете на семейство Хилдебранд, е хванат в момент на слабост, на съмнение, на колебание какво е неговото място в живота, в това разделно време за американското общество, в постоянно удивление от промените около тях и чудене как да се нагодят спрямо тях. На пръв поглед авторът описва затворена общност, която трябва да е носител на силна традиция – вместо това описва динамично променяща се организация, която се опитва да бъде в крак с времето, но все пак няма как безнадеждно да не изостава. И тук неизбежно идват темите за музиката, за наркотиците, за секса преди брака, та дори и за прелюбодеянието и това вечно толкова американско преследване на щастието, което често води в коварни посоки.
Никой от героите на Франзен не е обречен на щастие – но изборите им ще ги преведат през страданията, за да ги отведат до неочаквани изкупления – и това, което този автор прави като никой друг, е, че и като читател се чувствах пречистен и смирен след катарзисния завършек на книгата.
