Куба. Вечният остров. Страната с най-хубавите плажове в света, най-класния ром, най-уханните пури, най-красивите жени, най-неустоимата музика и най-лошите бунтовници.
Cubanidad, трудното за дефиниране усещане на това какво означава да си кубинец, е във всеки жител на острова и същностна част от всяка кубинска история.
Миналата година някъде получих имейл, който ме впечатли с емоцията, с която бе написан – преводачката Джулиана Дукова ми писа за тази книга с такова вълнение, че тутакси се заех да намеря начин да бъде издадена – и съм щастлив, че това се случи, още повече че преводът бе направен от нея на изключително ниво. Куба е винаги интригуваща тема, веднага се сетих за впечатляващата “Човекът, който обичаше кучетата” на Леонардо Падура, а по съвпадение самият писател е малка част от историята, която разказва Антъни ДеПалма. В „Кубинците. Обикновени животи в необикновени времена“ той сътворява интимен документален роман за живота на петима души и техните семейства през десетилетията комунистическа власт на острова. През призмата на техните животи, изпълнени с толкова противоречиви моменти и драми, той се стреми да опише истинската Куба, не тази, която се дефинира чрез „светата троица на кубинските икони: Фидел, Че и Хемингуей“, а тази на „обикновените кубинци, чийто глас никога не се чува“. А в самото сърце на книгата лежи и една чудовищна трагедия – потопен от кубинските гранични власти кораб с бегълци, събитие, което оттеква от целия остров и се превръща в един от малкото поводи за публични размирици срещу властта.
Научих, че има две Куби. Едната е най-големият остров в Карибите, мястото, което Колумб описва като най-красивата земя, която човешките очи са виждали някога. Другата е скрита в сърцата на изгнаниците по света, много от които са се заклели да не се връщат, докато Куба не бъде свободна. Над милион и половина кубинци са напуснали страната си от 1959 г. насам. Днес има повече от единайсет милиона души на острова, почти двойно, отколкото по времето, когато Кастро влиза толкова уверено в Хавана със своите бунтовници и оръжие.
Съпругата на ДеПалма е кубинка и през нейните корени, както и дългогодишния си журналистически опит в отразяване на кубински новини, той поема на своето собствено пътешествие, за център на което избира Уанабакоа, нещо като квартал или предградие срещу пристанището на Старата Хавана. Място, което е запазило своя самобитен дух и където автентичната Куба още може да се вкуси прямо. Тук той се потапя изцяло в динамичните промени на острова през десетилетията, като през съдбите на избраните от него герои успява да покаже живота в цялата му пъстрота и определен тип колоритност. През писателскот перо проследяваме живота на много различни типажи – от хора, които са получили възможност за високо образование в СССР, да си създадат дом и стабилност, до други, които са настроени негативно към режима и мечтаят за бягство. Показани са герои, които се отличават с изключителна предприемчивост, която трябва да се бори с бюрокрацията и липсата на базови условия за развиване на частен бизнес. Отличава се международно признатият художник Артуро Монтото, който има възможност да живее навсякъде по света, но с времето установява, че може да твори само под кубинската светлина – и се опитва да създаде своя версия на кубинската мечта. Отделно са проследени и кубинци, които са успяли да избягат от острова, но които продължават да водят битка с кубинските власти, за да се разкрие истината за потопения кораб, на който са загинали техни близки. ДеПалма ни въвежда в преплетени семейни отношения, битови драми, сред мигове на щастие и мъка, а най-вече книгата показва как хората са способни да се адаптират към всичко, да намерят начин да посрещнат всяко предизвикателство и да нагодят живота си към една постоянно променяща се в негативна посока реалност. На фона на борбите на тези хора текат и историческите събития, но авторът ги представя само като катализатори на промени, които постоянно водят към един и същи въпрос – да си кубински патриот означава да си верен на Куба, или на революцията на Кастро. Защото макар да изглеждат неразривни, те определено сякаш вървят в различни посоки през годините.
„Кубинците“ се чете бавно, а наглед простичкият ѝ наратив е измамен – зад всяка следваща страница е възможно да да се случи нещо крайно, делникът да се превърне в някакво животопроменящо събитие. През цялото време, докато я четях, си мислех колко понятна е за нас тази книга, колко познати са обикновените битки, които водят тези герои, за да имат поне базови удобства, да си осигурят достатъчно и качествена храна, да успеят да получат така жадуваната сигурност и възможност за развитие в рамките на кубинската система – или поне малко да разширят тези рамки. Погледът на автора не е безпристрастен, той е прекарал много време с хората, чиито животи описва, и симпатията и дори обичта му към тях си личи – дори да извършват страховити действия, като на едната героиня, която буквално заключва болния си от деменция баща в една стаичка, защото няма възможност да се грижи за него, нито да го настани някъде за лечение. Това е история, която наглед разказва живота като нещо обикновено, но в тази Куба нищо не е обикновено – от сутрин до здрач жителите на острова водят своите малки битки и ги печелят, за да започнат отначало на следващия ден. Угнетяваща, но и някак светла е тази книга, показва несломимостта на човешкия дух, но и упоритото вкопчване в продаваните от властта надежди за бъдното. Но все пак всичко в тази книга започва и свършва с потапянето на влекача „13 de Marzo“, „13-ти март“, при което близо 40 бежанци губят живота си – всички герои са свързани с тази трагедия по един или друг начин, а борбата за изваждане на бял свят на истината за случилото се пронизва целия роман. В крайна сметка „Кубинците“ е за всичко, което туристите не виждат – и затова си струва да бъде прочетена.
От същия жанр
