Каква цени можеше да плати човек, за да победи самотата си?
„Където пеят раците“ на Дилия Оуенс е от онези тихи, кротки книги, които се появяват от нищото, набират неусетно сила и отнасят куп всички други, които наглед са ги преварвали за читателското внимание – и остават дълго, дълго и в класациите, и в умовете на хората. Мисля, че пряка аналогия мога да направя с възкресената преди броени години „Стоунър“ на Джон Уилямс, но много повече в тази книга живее духът на „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли. Приказка за самота и обич, за надежда и болка, за нови възможности и за живот извън каноните на цивилизацията. Там, в мочурището, сред природата, птиците, тишината и слънчевата и лунната светлина, които се сменят над главата на едно момиче, свикнало да бъде изоставяно.
Кая е всяко едно дете, което се е сгрявало от топлината на майчината обич и после я е загубило. Тя не разбира защо семейството ѝ живее далеч от всички, в „паянтова къщурка“ в гората сред мочурището, защо бащата ѝ пие толкова много и бие майка ѝ, но разбира кога тя си отива – но никога не спира да я чака да се върне. Един по един си отиват и братята и сестрите ѝ, след тях не остава дори спомен как са се казвали. И тя остава с насилника, който очаква от нея да запълни липсата на всички останали… поне за кратко. Защото в един момент Кая остава сам-сама, а в близкото градче се отнасят с нея като към привидение. Тя открива малки острови на съчувствие само у други отритнати като нея, а в онези години в Америка това неизбежно са чернокожите. Момичето заживява живот по свои правила, препитава се със събирачество, а дните си вървят и вървят. Лъчът светлина се оказва стар приятел на брат ѝ – Тейт, който е привлечен от особеното момиче и успява да спечели малко по малко доверието ѝ, научавайки я да чете и да пише. Тези тромави, несръчни отношения постепенно избуяват в любов, която наистина сгрява сърцето, но идва време за тежки решения. Кая не може да напусне своето мочурище, а Тейт не може да остане при нея, зове го светът на науката.
Изоставена отново, тя се затваря отново в черупката си, без да осъзнава, че вече е красиво младо момиче, което става неизбежен прицел на порочния свят. И Кая трябва да намери как да опази себе си и своето кътче, но и да намери всичко, за което сърцето ѝ копнее. А успоредно в нейното бъдеще тече разследване на убийство, в което тя няма как да не бъде намесена. Светът никога не е приемал някой да стои встрани и да бъде различен – и ще поиска от Кая да плати за своята свобода.
Но същинската емоция в „Където пеят раците“ е във възхвалата на природата и нейната красота. Самата Кая е творение на дивото – Дилия Оуенс избира да представи живота в природата само в позитивна светлина, малко нереалистично, но пък очарователно. Всичкото зло в книгата идва само и единствено от хората, но все пак достатъчно добро идва пак от тях – има един изключително затрогващ момент как пейката зад момичето-което-си-няма-никого постепенно се изпълва с хора, чийто живот е докоснала и осветила. Книгата е една същинска приказка със своя вълшебен ореол – и разбирам защо покорява с лекота милиони читатели, които нито са виждали мочурище, нито биха се чувствали комфортно сред природата за повече от броени дни. Тази история е алтернативата на всичко, което ни заобикаля – и носи толкова трогващи гледки и емоции, предадени с поетичен език, че дълго след затварянето на книгата образите на сенките под дърветата и на чистите и пусти плажове неизбежно озаряват читателя.
Разбира се, темата за приемането на различния и за опита на света да го смачка, е водеща, краят също е доста предвидим, но това няма значение. Кая е Ева в райската градина, а змията е мъж, който иска да се възползва от нея. Но тя е недостижима в своята лодка или в своето тайно кътче, където пеят раците – и може да стигне и до края на света, ако е нужно. Тя може да избяга от всичко освен от сърцето си. То винаги ще я настига и ще иска своето.
От същия жанр
