Човекът по природа е номад – това еднозначно сочат научните изследвания, мозъкът ни, цялото ни същество е пригодено към саваните на Африка, към свободата и възможността да поемем в миг в нова посока. Цивилизационният процес върви обратно на тази природна предопределеност и затова си носим последствията. И всички знаем, че се чувстваме като „отвързани“, като излезем вън от града и замааме гащи по чукарите. У нас го има тоя повик към пътуване, всички сме едни малки наутилуси (помните Верн: „mobilis in mobili“). Но ако си представяте бродниците като ошмулени от ветровете странници, отгърнете тая книга – ще видите, че да пътуваш има милион начини и възможности.
Мисля, че единствената книга, с която мога да сравня „Куфарът на брат ми“, е „Преведе от“ – и тук имаме надникване в умовете и душите на хора, отдали се на литературата. Но ако там целта беше ясна – книгите, книгите, – тук на показ са странстванията на хора, които са напуснали пределите на тая една човешка длан на един малък полуостров и са поели по света. Примерно Нева Мичева, която за мен винаги е било някакво непознато магично същество, което стои зад някакви страхотни книги – но нивгаш не съм я виждал, не съм говорил с нея, пък и не смея, какво да ѝ кажа!? Или как да пропусна да прочета разкази от двамата с лесни инициали Иво Иванов и Георги Господинов, които с финес дават най-доброто от себе си? Елена Панайотова ме трогна, толкова искрена, чудна история разказва.
Редом с няколкото – не бих казал разочарования, но да речем – пропуснати възможности за нещо по-добро ме очакваше и чудесната изненада в сборника: Ан Фам. Колоритна, забавна житейска история, българката, която никой не очаква, докато не заговори, космополит, който умее да сменя географски ширини с лекота. Чудесно! Владислав Христов също ме зарадва с интересна история за една преобгрижвана котка и каква съдба може да се крие зад полюшващото се златно звънче на шията ѝ.
Хубави хора има зад тая шантава корица, която (да ме извиняват Невена и Люба Халева) от първото зърване все за Летящото Спагетено чудовище ми напомня. Хубави истории имат да разкажат, истински, от сърце. Космополитизмът е нещо толкова прекрасно и толкова пренебрегвано и низвергвано по тия наши ширини, които не могат да се наситят на папагалско патриотарстване и тупащ се в гърдите национализъм. И се сърдят, и сочат с пръст всекиго, за когото тия 111 000 кв. км не са единствено достатъчни. А планетата ни е малка – и може да бъде пребродена, макар и трудно. Тия хора са видяли свят, напълнили са душите си с него. Хубаво е, че има кой да ги подтикне да ни разкажат.
Сега остава да влезете в групата на книгата тук или да прочетете други ревюта за книгата: в „Аз чета“ и на Кремена Михайлова в „Goodreads“.
От същия автор
От същия жанр
